Борислав Белдев
Спусъкът е вече натиснат и тихото свистене на изстрела влачи след себе си смърт. Животното се просва на земята за миг и гибелта му разкрива нови измерения, до които е стигнала родната обществена мисъл. Тя витае из Фейсбук – дворецът на модерния човешки гений, в който е изложена на показ и впрегната цялата сила на интелектуалното му съвременно творчество. Храмът-светилище, зад чиито стени се спотайва все по-нарастващата духовна и нравствена бедност на нацията ни. Връхлита ни тя със своята виртуална бухалка и удря където свари с тежки закани и клетви за люто Божие наказание от уж смирени, християнски хора, с гневни осъждащи възгласи против „онези, убийците на животни”, с високопарни откровения за естеството на мъжкото достойнство и точните му размер и големина в преносен и буквален смисъл, с отчуждаването от мръсотията на „изродите“-убийци и оставането в чистотата на святото лицемерно бездействие и нехайство. Всичко това се стича в шишето на взривоопасен коктейл, изстрелян във въздуха като от същия заглушител, погубил муфлона, чиято големина е от особено значение за решилите да измерват в сантиметри прегрешенията и липсата на достойнства у ловците.
Е, за въпросния заглушител няма кой знае какво да се каже извън това законна или не е употребата му – ЗЛОД говори достатъчно. А снимката, в която приспособлението стърчи победоносно над издъхналия муфлон май не е достатъчна, за да преценим най-точно неговите габарити и да задоволим любителите на прецизната мяра. Оставяме това, както и споровете и твърденията около начина на отстрел на дивеча – нека те да виреят сред нашите, ловни среди, където е истинското им място за дискусия. Вместо това ще обърнем внимание на една преследваща ни в последните години тенденция, която е на път понякога да ни задави (по мое скромно мнение, разбира се).
Не ви ли се струва, колеги ловци, че в последно време не си помагаме за изграждането на един достоен облик, който да илюстрира нас и дейността ни пред широката общественост, непонятна за ловното ни хоби? Не спомагаме ли сами хората да видят у нас образа, който те така тенденциозно и кръвожадно търсят? Не ги ли улесняваме? Какво правим, когато сме на лов – прекратяваме излишните мъки с втория изстрел (ако той се наложи) или с него „довършваме” дивеча? „Гадове” ли са вълците и лисиците, белките и чакалите и „таковахме ли им мамата”, след като ги отстреляме, както е прието да се пише в някои форуми? Съзнаваме ли добре, че у немалка част от нашето съсловие все още е по-силно желанието да ползваш оръжието повече и все така повече да вземеш от природата, отколкото да дадеш? Нека си дадем мъничка сметка в края на ловния сезон: след успешен лов как показваме себе си и отстреляния глиган и как се отнасяме към животното в смъртта му? Къде и как провесваме убитите хищници – капакът на джипа или неговата решетка е най-подходящото място за това? Какво поставяме да лежи редом с нашата слука – кротката ни смиреност и благодарност към щедрата към нас природа или признаците на материалното ни благополучие, символизиращи „победата“ ни над нея? Защото в редакцията на списанието продължават да пристигат снимки от ловни излети, които съдържат описаното по-горе, че и по-странни сюжети. Много от тези изображения се реят в интернет и дават хляб на противниците на ловния спорт. А те това и чакат – техният спорт в зората на модерния технологичен век е да принизяват нас и общността ни до образите на хора като онзи изключителен кретен, който преди десетина години отсече краката на кученцето Мими. И опитите им далеч не спират на прага на подобни асоциации.
Изплуват пред погледа ни призиви в мрежата от разни диванни „природозащитници“ и креватни моралисти за всевъзможна забрана на лова и линчуване на тази „мерзка и гнусна дейност“ заедно с извършителите ѝ. Какво, драги ми върли противници на лова, мислите, че ще постигнете? Какво в хилядолетната човешка душевност ще превъзпитате, та то ще заеме изметеното от лова място? Повече куха, полирана до съвършенство милозливост и по-малко трупове на животни покрай благородната ви кауза, съсредоточена в мисълта, че ловците трепем де що видим и е нужно да бъдем спрени, за да няма повече „изстъпления” върху „защитени“ видове като въпросния муфлон?
А, да. Няколко думи и за него. Това е една „миличка козичка“, кротко пасяща тревичка. Но е редно да се поправя като кажа – „горката беззащитна козичка”, за да се впиша и аз в общата картина на националната духовна извисеност и чистата компютърна съвест. Не бива да изоставам от нея, ако искам да бъда късче от мнението на това общество, което, от камбанарията на грамотната си осведоменост, ръси мъдрости и предлага пакетиран в свежа цветна кутия морал. Без да осъзнава, че под капака ѝ, залепнала по тънките найлонови стени на подаръчния ѝ целофан, се оглежда всеобщата, все по-задушаваща и пагубна, безочлива, свирепа и нагла просташка свинщина, възкачила престола на днешната ни ценностна система. Няма значение, че огромна част от индивидите в това общество не правят разлика например между сврака и врана, чавка и гарван, патица и гъска, сокол и орел, пор или невестулка, дива коза и муфлон. Това, последното, е просто една причудлива „рогата коза“, станала жертва на „проклет садистичен изедник“, дошъл да я гръмне в скотския си кеф на „безчувствен идиот“. „Не знае ли този комплексар, че това е застрашен от изчезване вид?“. Така сме чули, не сме сигурни. Но го пишеше някъде сякаш. Там, в една книга, Червена я викаха май, която много сме я чували, но малко сме я разгръщали…
Колко ли е трудно да допуснеш (ако върло не щеш да приемеш), че възприемането на лова единствено като убийство е плод само на един примитивен, тесногръд и простоват ум? Къде остава сладката среща, общуването с приятели, раздумката между тях, която е специфична и вълшебна само по време на лов? Къде отива чудната омая от магичната сила на нашата природа? И колко е непосилно да проявиш разбирането, че ловът е нахлуване в дивата природа-дом на дивеча, който той познава много по-добре от теб и винаги може да го използва срещу теб и да излезе победител, дори когато си се изправил срещу него с точен мерник и цяла чанта патрони? Къде са загърбени неимоверните, всеотдайни грижи за дивия свят от нас, ловците? Тънат в неглижиращото забвение на множество хора, които упорито не искат да знаят, подвластни на своята унищожителна, постмодерна злоба. Загрижени за „прераждането след смъртта“ на изстрадалата, българска душа в тази на някое животно, позовавайки се на „легендата”. Коя?
Не беше ли по-истинската легенда тази за ловния ген на един народ, откърмен с лов и живял от векове сред видове и разнообразие, каквито и по картинка днес някои негови представители мъчно биха разпознали? Впрочем, къде бяха те, когато у нас безропотно се приемаха директиви от Европа в защита на даден биологичен вид за сметка на друг? Какво сториха тези хора в полза на дивия свят, щом според тях ловците само убиват? Какъв е техният пример?
От бр. 3/2020 на сп. “Лов и риболов”
Карикатура: Ивайло Цветков