Чавдар Ангелов
На 27 юли се навършват 90 години от рождението на философа-писател Дончо Цончев.
С този класик на българското писмено изкуство се познаваме твърде отдавна. Такъв факт не е някаква особена привилегия. Той означава, че сме прилично остарели. Тези над 44 години чисто приятелство са може би най-голямата сила в човешките ни отношения, преминали и закалени в много житейски битки, обругавания, но и надежди.
Нека уважаемите читатели не забравят, че пет години /от всичките 125/ с него сме били един почтен и сговорен екип, ръководил списание „Лов и риболов” и създадения в началото на 1991 г. вестник „Наслука”.
В литературното си творчество е изказвал неведнъж специалното си отношение към ловната тематика. В немалка част от авторските му изяви тя е водеща, налагаща се и с даровитото перо на писателя. Като занимание
ловът е част от неговата същност
– и личностна, и творческа. Едни от най-хубавите му произведения са плод на тази му благородна страст и отдаденост.
Където и да се видим – седейки, стоейки или крачейки, Дончо винаги отваряше дума за лова. „Така съм си създаден”- говореше той сякаш на себе си.
А майка му, лека и пръст, споделяше: „Все таквизи си търси – като него”. Това, разбира се, е доста относително обяснение, „таквизи като него” обикновено са най-добрите му приятели.
Ловното другарство в него си бълбукаше непрестанно – и в писателската му общност, и в новоханската дружина /където беше един от най-желаните гости/ и къде ли още не. Навсякъде му викаха бате Дончо с най-брилянтните нюанси на обръщението. И това е така, защото в него
бликаха спонтанно и неподправено най-висшите добродетели на ловната душа.
„Пушката, моливът и общуването с хората” това му е житейският девиз. Това му е философията.
Имаше и друг девиз: „Обичай, за да те обичат!”. Ето от тук идват отношенията му с човешката същност.
Бяхме на ловния терен през един прекрасен есенен ден. Природата започваше да унива, но някак много бавно. Изведнъж на десетина метра от околната пустош отнякъде изскочи една горска красавица – прекрасна сърна – истинска хубавица.
Ние бяхме нащрек, но така и не можахме да разберем откъде се появи това приказно животно /дяволът или ангелът го изпрати/. Може би ловният ни инстинкт искаше да ни разиграе някакъв лош номер? Но ние някак си тихомълком се разбрахме. Дончо ме погледна в очите и ме запита: „Нали няма да стреляме по тази хубостница?” Аз му отвърнах: ”Това ще бъде голям грях”. После бързо и леко се измъкнахме от мълчаливата гора…
На другия ден в писателското кафене това се разказваше като някакво велико събитие. И чух Дончо да казва една стара пословица: „Обичай, за да те обичат!”. Тя витаеше и в моята душа. Така станахме двама.
Имаше и продължение. На съседната маса беше седнал поетът Дамян Дамянов. Чул всичко и набързо сътворил стихотворението „Сърни”, посветено, разбира се, на Дончо Цончев. Ако това не е световна класика, аз не знам какво друго може да бъде! Двама българи / белетристът- класик и лирикът-класик/ да се обръщат толкова задълбочено към чудотворността на родната природа! Та и аз се обвързах с тях!
СЪРНИ
Дамян Дамянов
На Дончо Цончев
Целуваха се дълго и унесено
тъй както само те, сърните, могат.
За тях не съществуваха ни есен, ни
ний двамата, ни дявола, ни бога.
Целуваха се те във бездихание,
в каквото цялата земя се люшка,
с душа и с плът, и с диво състрадание
към мойта жалост и към твойта пушка.
След малко биха били вече мъртви те,
ако единствено с барут цевта бе пълна.
Но аз видях и ти видя – покърти ни
с човешка милост този порив сърнен.
От милост ли, от злоба ли, от всичко ли,
във въздуха ти гръмна с ек тревожен:
целуваха се с любов сърничките,
с любов, с каквато вече ний не можем.