Янаки Димитров
Тя, случката, стана наистина в село Могила. Редовен ловен излет за лов на диви прасета на 26.12.2016 г. Както обикновено, сутринта се събираме в центъра на селото, където в клуба си оформяме необходимите документи за излета. На мен ми възложиха да отида на последния гечит (пусия), като взема със себе си и колегата Илко Жеков, когото да поставя под чешмата, която носи същото име. Теренът е много особен. На високото е равно, обрасло с келяв габър, скатовете са опасани от скали, високи по 10-на метра, слизането през които е невъзможно. Има места, където може да се минава и именно там пазим. Слизам си на мястото, където трябва да пазя, настанявам се удобно, и започвам да се оглеждам и ослушвам. Не знаех от коя посока ще тръгнат нашите кучкари – Атанас Димитров, Веселин Благоев, Милен Лазаров и Пламен Господинов. Казвам „кучкари“, а не „викачи“, защото при нас гонките се правят при пълна тишина. Разчитаме изцяло и само на кучетата.
Не бяха изминали и 10-на минути, когато видях кучетата на Веско и Наско да идват по яката, възбудени, но все още без лай. Непосредствено след това започна една стрелба, която мога да опише все едно слушам новогодишни фойерверки. Веско стреля с ловен автомат. Първите пет изстреля бяха един след друг. Кога е успял да зареди автомата толкова бързо, не знам, но започна втора канонада. Всичко това става над главата ми само на 50-60 метра напред. Веднага се чу изстрел и от страната на Наско. Няма как да опиша, че докато траеше стрелбата, дерето беше изпълнено с невероятна музика от гласовете на гончетата, които гонеха разпръсналите се прасета. След като кучетата слязоха от дерето и се прехвърлиха на отсрещния скат, ми се обади и Веско с думите:
- Легенда! – (така се обръщат към мен младите кучкари) – Аз ударих три прасета. След малко ще дойда при теб, за да отидем при тях. Едното е още живо.
Отвърнах му:
- Какво ще правиш при мен под скалите, те не са ли на равното при теб?
- Не, не са при мен, а при теб.
- Как при мен? Аз да не съм ослепял и оглушал, че да не ги видя и чуя?
- Като дойда, ще видиш.
Междувременно дойде Веско и ми каза:
- Върви след мен.
- Тръгвам!
На 50-60 метра стигаме до скалата, която се е отцепила около два метра, като се е образувала пещера. Точно тук бяха паднали прасетата след стрелбата на Веско. Когато съм му извикал да бяга напред, в този момент цяла сюрия прасета се изсипват пред него и започва стрелбата. Веско стреля, но нищо не остава при него. Както са засилени, прасетата скачат едно след друго от скалата и попадат в пещерата. Това се е случило, защото до скалата са израстнали дървета, които, може би, са ги заблудили. Сега оставаше да видим как ще ги издърпаме над скалите. Трябваха въжета, за да се издърпат до горе.
Наближаваше 11 ч., когато в далечината чух, че кучетата се връщат, все още гонейки прасетата. Чуват ги и колегите от дружината в с. Невша. Стамен Димитров, който познава кучетата и който първия път не могъл да ги изпревари, пали джипа си и този път успява да го направи. При срещата ми с него ми сподели, че прасето и кучетата са били толкова изморени, че на няколко пъти прасето е спирало и лягало, като същото са правили и кучетата. Но щом прасето тръгнело, пак започвали да го облайват. Все пак Стамен успява да отстреля глигана, след което се обажда на Веско и Наско, че кучетата тръгват да се прибират, да ги чакат. Остава само едното на Веско, което той прибира в джипа, като казал, че ще им го докара. Точно за тези взаимоотношения между кучкарите създадохме „Клуб на гоначите“. Стамен, Наско, Веско, Пламен, Милен са членове на този клуб. На 24.12. тяхнокуче докара при нас глиган, който Иван Торев отстреля. На 26.12. им върнахме жеста.
Преди да започне обработката на прасетата, направихме снимки за спомен, а на Веско му казах, че този случай може би ще бъде най-интересният, който трябва да помни винаги. Звучи невероятно, но е факт!
Наслука, колеги!