Инж. Стефан Манолов: Развъдихме дивата свиня в Родопите, за да спасим сърната

Личност като Стефан Манолов няма нужда от дълго представяне в ловните среди. Роден е в Девин през 1941 г., потомствен ловец. Бил е зам.-директор на Горското стопанство в Тешел, зам.- директор на Горско-промишлен комбинат в Девин, създател и първи директор на ловно стопанство „Извора” (1975 г.), началник управление „Лов и риболов” в Министерство на горите (1977 г.) и първи зам.- министър. След 20 години стаж в горското и ловното стопанство, през 1988 г. става председател на Българския ловно-рибарски съюз. До 1991 г. превежда съюза през най-бурните политически времена, когато националната ловна организация е застрашена от разпускане. С инж. Манолов разговаряме в дома му в Девин без дълги предисловия и уговорки. Разговорът тръгва от само себе си по проблем, от който се вълнуваме всички. Африканската чума по свинете вече е навлязла и в Средните Родопи, в същия ден медиите съобщават, че е стигнала до Доспат. Домът на Манолови е на пътя за ловно стопанство „Извора”, което започва от последните къщи на градчето. „Открили са седем свине… Сутринта оттук мина директорът и за първи път не се спря да разменим някоя дума. Беше много умислен, сигурно отиваше да ги копаят някъде”, въвежда ни в обстановката още от вратата бай Стефан.

• – Господин Манолов, пазите ли спомени от овладяването на епидемията от класическа чума по свинете в началото на 8о-те години?
• Голямата криза с това заболяване беше през 198l-a, помня, че тогава тъкмо бях назначен за зам.-директор на Световното ловно изложение, което се проведе в Пловдив. Първото, което се на­прави по отношение на ловното стопанство, беше да се създаде специална ветеринарна лаборатория по дивеча в Берковица. И там намериха решение. Беше установено, че когато заек бъде заразен с класическата свинска чума, вирусът – попаднал в нехарактерна среда, започва да се променя. След множество проби той беше изолиран в заешкия организъм във вид, който не причинява болестта, а създава имунитет. Така за производството на ваксина започнаха да се използват зайци. И за 2-3 години проблемът беше решен. В няколко ловни стопанства имаше големи запаси от заек изку­пихме и доста питомни, които тогава масово се отглеждаха по селата.

– Как точно успяхте да ваксинирате дивите свине?

– Заложихме заешки крачета по всички дивечови хранилки. По крачето няма какво толкова да се разваля – там е основно кокал, обаче има месце точно колкото за миризма. И свинята понеже е всеядно животно, щом й замирише, веднага отива на хранилка­та. После, когато дойде демокрацията, в един вестник писаха, че съм най-нехуманният горски – умишлено съм заразявал зайците.

Помня, че във връзка с чумата разрешихме подбор­ния отстрел, увеличихме и сезона за групов лов на дива свиня с един месец. Тогава в цяла Европа гру­повият лов беше забранен, а България беше член на Световната ловна организация, тъкмо даже бях влязъл в бюрото на CIC. Та използвахме ситуацията, оправдахме се с чумата и груповият лов на дива свиня остана. Защото подборният отстрел не е достатъ­чен, той иска друга подготовка.

• – Могат ли да се правят паралели със сегашната ситу­ация с африканската чума?
• Не, тогава беше по-лесно, защото класическата чума е лечима. Но веднага се вземаха мерки и се действаше бързо. От три години знаем, че африканската чума идва. Това, което се предприема сега, трябваше да се прави още тогава. Не можаха ли да пратят наши ветеринарни лекари в държавите, в които чумата вече върлуваше? Да видят какви решения се взимат, да обменят опит, да научат нещо… За създаването на ваксината със заешките крачета например ни помог­на унгарският опит. За съжаление, Ветеринарната лаборатория в Берковица беше затрита още през 1993-94 г.

–        Говори се, че вие сте развъдил дивата свиня в Родопите. Днешните ловци дотолкова са свикнали със свинския лов, че разсъждават за него като даденост, сякаш винаги го е имало…

–        Едно прасе нямаше в гората. И всичко що е ловец излизаше за сърни. Защото нямаше на какво друго да се ловува.

–        От желание да разнообразите фауната ли ги развъдихте в Родопите?

–        Не това е основното. Имаше за решаване една важна задача, над която съм умувал дълго. По Димитровден земеделието освобождаваше хората от ежедневните задачи с изключение на грижата за кравите, но тя падаше повече върху жените. И до пролетта ловците бяха денонощно навън. Имайте предвид, че навремето две трети от населението в нашия край живееше по колибите. В хората още имаше и бойни пушки – кой бил на фронта, кой се сдобил отнякъде, кой скрил нещо… Щяхме да стигнем до там да гледаме сърната само на снимка. Имало е години, когато сме запечатвали пушките след края на ловния сезон. Въпреки че и това не даде ефект.

От друга страна, не можеш да не разрешаваш на хората да ловуват. И така ми дойде идеята, че с дивата свиня може да осигурим възможност на повече хора да ходят на лоб. Първо, при груповия излет ловуват 12 души вместо един. Значи, на 12 души осмисляш деня. Второ, тогава беше въведено селскостопанско райониране и в Родопите, където навремето се сееше ръж и овес, станахме картофена зона. Тоест, имаше идеална хранителна среда за дивите свине. От един декар засаден с картофи, каквото и да правиш, както и да ги вадиш – 200 килограма си остават в почвата. За едно прасе 200 килограма са една година живот. Започнахме да произвеждаме толкова картофи, че цяла есен можехме безпроблемно да зареждаме хранилките на дивеча. Това беше една от причините да възстановим популацията на дивата свиня. Ама нямало да има трофеи, казваха някои. Трофеят е последната цел на лова. Той, според мен, показва не какъв лов имаш, а каква е при¬родата на дивеча. Тогава решихме да направим и ловното стопанство „Извора”. Животът се променяше, лека полека хората се събраха в градовете, окрупниха се и земите. Движението в планината намаля и можеше да се сложи по-добър ред.

Цялото интервю можете да прочетете в брой 9/2019 г. на сп. „Лов и риболов“, който можете за закупите ТУК