Къде бъркат ловците?

Сергей Ястржембски,

(Охотники. Ру, оригиналното заглавие на статията е „Субективно мнение за настоящето и бъдещето на лова“)

Авторът на този текст Сергей Ястржембски е известен руски държавен деец, дипломат и общественик. От 1996 до 1998 г. е заместник-началник на администрацията и говорител на експрезидента на Руската федерация Борис Елцин, в продължение на 8 години е бил сътрудник и на наследника му на поста Владимир Путин.

Напоследък бившият „глас на Кремъл“ е по-популярен като ловец, фотограф и автор на филми, телевизионни предавания и книги с ловна и природозащитна тематика. Продуцентската му къща е произвела 68 документални филми, сред които „Извън времето“, „Африка: Кръв и красота“, „Тигрите и хората“, „Кървавите бивни“ и др., отличени с над 20 награди от фестивали в Русия и в чужбина.

Както „Лов и риболов“ вече информира, предстои премиерата на новия филм на Ястржембски „Изстрелът на надеждата“, сниман в 15 страни. Той е и поводът за статията му, която предоставяме на вашето внимание в новия брой 6 на списание „Лов и риболов“ за 2020 г.

 

Няма да скрия, че не мога спокойно и без емоции да възприемам статистиката за състоянието на ловното стопанство в Русия и в други страни по света. От тези цифри прехапваш устни, разваля ти се настроението и възниква наивното желание с един замах да оправиш всичко.

Ще дам един пример: в Русия ловните стопанства са с най-голяма площ (над 1 милиард и 600 милиона хектара), което надвишава един път и половина този показател в САЩ. Но въпреки това общата численост на дивеча в Щатите е шест пъти по-голяма от нашата!

А как ви се струва следният паралел: в Германия и Франция ежегодно ползват милион и половина сърни и 700 хиляди диви свине, докато у нас количеството на всичките легално ползвани чифтокопитни не надвишава и 200 хиляди екземпляра.

И накрая най-убийственото, според мен, сравнение: ако в миниатюрната Латвия (с 6 милиона хектара ловни стопанства) годишно отстрелват 7 хиляди благородни елена, то на необятните простори на нашата родина се ползат само 5 хиляди елена от всички подвидове!

Желанието да се разчепкат причините на този крещящ дисбаланс и да се изяснят механизмите, по които действат ефективните модели за управление на дивата природа в другите страни, стана главният мотив, който ме подтикна да започна снимките на голям филм за природощадящия лов по света. Работата по „Изстрелът на надеждата“ почти беше завършена, когато коронавирусът ни удари спирачка. Но така или иначе снимките вече се проведоха в 15 страни и част от материала беше показан под формата на телевизионни репортажи по канал „Дивият“. И сега бих желал да споделя с вас някои свои наблюдения и размисли.

Истории на успеха: от геноцид към изобилие

„Имаме прекалено много диви животни – от диви свине до лебеди“ – оплака се неотдавна авторитетното американско списание „Тайм“ – „Едните само белоопашати елени са 30 милиона и броят им продължава да расте. Днес те са повече отколкото в епохата, в която корабите на Колумб преплуваха океана“.

Но не винаги е било така. В историята на Северна Америка и САЩ се е стигало до критични моменти, когато по вина на човека оцеляването на цели животински видове е висяло на косъм. Именно така в края на 19 век на границата на унищожението са се оказали северноамериканските бизони, които целенасочено са били изтребвани от новите преселници и от американската армия, опитващи се да лишат от хранителна база враждебните им индиански племена команчи и апачи. И ако по оценки от 1800 г. Северна Америка е била обитавана от 40 милиона бизона, то към 1895 г. са останали по-малко от хиляда!

На границата на унищожението – заради добива и продажбата на месо, са се оказали също вилорогата антилопа, повечето видове американски елени и дори дивата патица! Но държавата и обществото навреме са се усетили и са спрели това безумие. Била е въведена дългогодишна забрана за отстрела на тези животни, създадени са първите национални паркове, наложена е забрана за продажбата на месо от дивеч (която важи и днес), повишена е строгостта на наказанията за бракониерство.

От принципно значение е, че усилията за съхраняване на дивата природа са изхождали преди всичко от ловците (никакви еколози и природозащитници тогава не е имало), начело с техния изтъкнат лидер по това време – президентът на САЩ Теодор Рузвелт. Едва за седем години при неговото управление в страната са възникнали 150 национални горски зони, 51 резервати само за птици, 5 национални парка и няколко резервата за дивеч.

Днешното поколение американци жъне плодовете на тази екологична политика, която продължава успешно, макар и в други форми. Популациите на дивите животни и птиците в САЩ достигнаха такива размери, че дори будят тревоги в обществото, за което свидетелства и публикацията в „Тайм“.

Ще илюстрирам всичко това с още няколко числа: броят на белоопашатия елен достигна 30 милиона екземпляра, на патиците – 44 млн., на дивата свиня, язовеца, бобрите – по 5 млн., на дивите пуйки – 8 млн., на американската черна мечка – 450 000 бр. И всичко това е факт на фона на засиления антропогенен натиск върху дивата природа през миналия век, тъй като населението на САЩ достига до 327 милиона.

Демографският взрив на северноамериканската фауна предизвика нови проблеми и предизвикателства пред обществото. В този ред на мисли, годишно по около 200 американци загиват в 1,2 млн. (!) пътно-транспортни произшествия, предизвикани от сблъсъци с диви животни. Вредите, нанасяни от дивите свине в 48 от 50-те щати, достигат до милиард и половина долара годишно. Все по-често заради опасното съседство с мечки временно се затварят училища, а за да се неутрализират елените, завладели голф игрищата, се викат ловци и полиция… Както се казва – да им имаме проблемите!

Нямам ни най-малко съмнение, че американската практичност и гъвкавост на администрацията, им позволява да заличат този дисбаланс в отношенията между човека и дивата природа. Увереността ми идва от това, че именно американците първи са разбрали, че в пазарни условия дивата природа представлява не само фетиш, пред който се кланяш, но и икономически ресурс на нацията (при това възобновяем!) – както полезните изкопаеми и земеделието, които трябва да умееш ефективно да управляваш.

Поради това управлението на дивата природа в САЩ се осъществява с помощта, както на екологични, така и на икономически критерии. И този подход, който според мен е единствено правилният в съвременния свят, дава поразителни резултати.

Заслугата на американците (също и на канадците) се състои в това, че те превърнаха лова и риболова в могъща индустрия на почивките и здравословния начин на живот (включваща производство на стоки, търговия и услуги, заетост и такси), използвайки ги като начин за управление на процесите в дивата природа. Така например през 2016 г. 40% от американците са прекарвали своите почивки със занимания, свързани по един или друг начин с дивата природа. Разходите, направени от ловците и риболовците, са представлявали 41,7 млрд. щатски долара за екипировка; 30,9 млрд. щ.д. за пътувания; 7,8 млрд. щ.д. за такси, лицензи, членски внос и пр. При това приходите само от лова са достигнали до 26,6 млрд. щ.д.

Да добавим, че в САЩ ловците наброяват 11,5 млн., от които 25% ловуват с лъкове, а 20% са жени. И още един важен показател: доколкото продажбата на дивечово месо в страната е забранена, а ловците са длъжни да почистят от животински останки мястото на отстрела, те оставят малко месо за себе си, а останалото отива за благотворителни цели за бедни, болници, старчески домове и пр. Само ловците на елени годишно даряват над 900 тона месо. А при нас в Русия, между другото, такава благотворителност е забранена.

Твърде солидно изглеждат редица подобни показатели и във водещи европейски страни. В ЕС има 6,7 млн. ловци, които харчат годишно 16 млрд. евро. Ловният сектор в страните от ЕС осигурява над 102 хил. работни места.

Заслужава си внимание и статистиката по отделни страни. През 2015 г. ловното стопанство във Франция е внесло в бюджета 3,6 млрд. евро и е осигурило 25 800 работни места; в Италия в отрасъла са заети 43 хил. души и ловците харчат 3,26 млрд. евро; държавната хазна във Великобритания годишно получава приходи от лова в размер на 3,3 млрд. евро, а около 300 млн. от тях отиват за опазване на околната среда.

Примерите на всичките тези страни убедително илюстрират високата ефективност от използването на лова и риболова като един от важните способи за управление на дивата природа в съвременни условия.

Североамериканците и европейците си научиха урока: ключът към съхраняването на природата и биоразнообразието е в търсенето на постоянен баланс върху научна основа между природата, дивеча и човека. Само така те могат да съжителстват успешно в съвременния свят. А на нас, руснаците, не ни трябва да търсим примерите твърде далеч, стига да има желание и политическа воля да се възползваме от тях.

Поучителният опит на Таджикистан

Признавам, че по време на снимките на филма най-показателният пример дойде не от САЩ и Европа, а от… Таджикистан, която първа от бившите съветски републики извърши феноменален пробив в разбирането и прилагането на съвременните механизми на природощадящия лов в интерес на запазването на дивата природа. Става дума за съхраняването на такъв рядък представител на планинската фауна като мархура (виторогия козел), който се среща само в 4 страни по света.

В СССР той беше вписан в Червената книга, която – разбира се, не можа да го защити от постепенното му унищожаване. Популацията на животното намаляваше неумолимо под пресата на местните бракониери и овчари, които го стреляха заради месото. Към момента на разпада на съюза, популацията на този козирог се изчисляваше на около 300 животни и така мархурът се оказа на границата на изчезването. Инициатива за спасяването му поде фамилията Довлатхон от планинско селище на границата на Таджикистан с Афганистан.

В началото планът им е бил прост – да вземат под аренда 20 хил. декара, където на практика, а не чрез Червената книга, да се забрани лова на мархури; да се приключи с бракониерството; популацията да нарасне и след някакво време да се разреши отстрелът на определен брой трофейни животни. Както е можело да се очаква, тази добра идея се натъкнала на непреодолима стена, изградена от държавната бюрокрация и закостенялата наука, сляпо вярващи в „магическите“ свойства на Червената книга.

Но тук помогнала една случайност – президентът на Таджикистан подкрепил проекта, което отново потвърждава аксиомата, че в постсъветското пространство ролята на лидера има ключово значение при решаване на мащабни задачи. Облягайки се на силния гръб, семейството на Довлатхон постепенно само се справило с бракониерите и скоро проектът довел до очаквания резултат. Числеността на мархура в страната достигнала до 2500 екземпляра, което позволило да се възобнови регулирания лов, едновременно с това оставяйки вида под защитата на Червената книга!

Днес държавата ежегодно продава на местни търговци по 8-10 разрешения за отстрел на стойност 30 хил. долара. Те изнасят лицензите на международния пазар, където се харчат като топъл хляб, достигайки цена от 130-140 хил. долара. 35% от получените приходи отиват за държавата, 25% остават за местната община, а търговецът получава 40%.

Между другото ще отбележа, че за последните десетилетия не само виторогият козел, но и други популярни с трофеите си планински видове в Таджикистан се увеличиха. И ако през 1990 г. числеността на архара в страната е 10-12 хил. екземпляра, то днес се балансира на нива от около 26-28 хил. екземпляра. Това позволява на властите да издават годишно по стотина лиценза за лов на този снежен овен. Постепенно се увеличава популацията и на бухарския уриал, който вече достига до 1500 екземпляра. Направени са първи стъпки и към развъждането на къзълкумския муфлон.

Таджикският феномен ярко потвърждава това, за което постоянно говорят поборниците на природощадящия (трофеен) лов и което някога прекрасно е формулирал известният американски биолог и ловец Олдо Леополд: ако дивечовите ресурси се охраняват и ползват разумно, те ще съществуват вечно.

Златният ключ

Една от най-интересните страни на таджикския опит лично за мен се състоеше в радикалната трансформация на съзнанието на тамошните общински власти по отношение на бракониерството на мархури. Ловът им е вкоренен от незапомнени времена в местните селяни, които дори да подозират, че този дивеч е „защитен“ от Червената книга. В началото решението на Довлатхон да наложи за няколко години пълна забрана на лова (дори на яребици и кеклици) била посрещната „на щик“ от местното население. Между лесничеите (по правило – бивши бракониери) и селяните се разгаряли ожесточени пререкания, често завършващи с ръкопашни схватки.

Но буквално за две години настроенията в селата се променили в полза на проекта на Довлатхон. Защо? Ами всичко е много просто – както и в другите страни помогнал материалният интерес, паричният фактор.

Още щом започнал подборният отстрел и първите хиляди таджикски сомони потекли към бюджета на местната община, населението усетило по собствения си живот всички преимущества от опазването на мархурите. Със средствата, добити от лова, общината реализира социални програми, плаща за скъпоструващо лечение на местните хора, строи нови къщи за пострадалите от разрушителен кален потоп. И вече може да не се съмняваме каква ще е съдбата на мархура, който вероятно скоро ще напусне Червената книга.

По този начин Таджикистан стана първата държава в постсъветското пространство, доказала, че грамотното ползване на дивата природа със задействане на икономически стимули непременно води към промяна в съзнанието на местното население, което на свой ред става решаващ фактор за опазването на природата и биоразнообразието. Браво на Таджикистан!

Довлахтон и неговото семейство не се захванаха да изобретяват велосипеда, а с подсказване от чуждестранни ловци обърнаха внимание на успешния световен опит в опазването на дивеча. И снимките на нашия филм потвърдиха универсалността и ефективността на такова разумно използване на дивата природа и нейните обитатели, независимо от климатичните, социални и културни особености на различните страни.

Материалната заинтересованост на местната общност и нейните членове за опазване на природата се явява главното условие за съхраняване и развитието на всяка популация и най-ефективна бариера на пътя на бракониерството.

Резултатите от задействането на този стимул (ето го златният ключ!) беше регистрирано от нашите камери буквално навсякъде: в Мозамбик, Намибия, Канада, Пакистан, ЮАР. Някои резултати от този модел на разумно ползване на дивата природа дотолкова поразяват, че съм длъжен да ги спомена, макар и накратко.

Така например преди 50 години в ЮАР не е съществувала никаква ловна индустрия. В 1999 г. съвкупната численост на всички диви животни в страната е била 575 хиляди екземпляра. Преходът към съвременен модел на опазване и използване на дивата природа е променил ситуацията коренно. Сега частните ловни стопанства са обитавани от 20 милиона диви животни, а още 5 милиона живеят в националните паркове. Ловът (провежда се целогодишно), фотоловът, продажбата на животни на търгове, реализацията на месо от дивеч донасят ежегодно 2 млрд. долара. Само на лова се падат 730 милиона от тях. И накрая – ловът осигурява работа на 140 хил. души, още 100 хиляди южноафриканци са заети във фермите за развъждане на дивеч.

Не по-малко успешно се развива ловната индустрия и в съседна Намибия. Наред с успешно работещите частни ловни стопанства, намибийският модел се опира върху общинското управление на дивата природа. 20% от земята в страната – територия, върху която живеят около 240 000 жители, е собственост на общините. Така че тук, както и в Таджикистан, общините доказаха високата си заинтересованост за опазване и разумно ползване на дивата природа. Резултатът: ако в 1960 г. в Намибия е имало половин милион диви животни, то сега броят им е нараснал до 3 милиона!

А ето и обратният пример, който, уви, вече е станал христоматиен. В Кения – бившата Мека на африканското сафари, възпята в произведенията на Хемингуей, през 1977 г. забраниха лова. Това беше направено под натиска и с обещанията на международни зелени организации, обещавали на страната „просперитет“ от прехода към нов модел на управление на природата с помощта на национални паркове и фотосафарита. Поддавайки се на увещанията на „зелените сирени“, оттогава Кения загуби 90% от дивите животни и 80% от горите си.

Всички тези примери говорят само за едно – при днешния антропогенен натиск дивата природа и нейните обитатели не са в състояние да оцелеят сами по себе си. Те оцеляват само там, където човекът, опирайки се на обективните знания от науката, се е заел непосредствено с тази дейност. Ако природата не се използва от човека при разумни и постоянни условия (в това число чрез природощадящ лов), тя е обречена на угасване, а обитателите ѝ – на изчезване.

А не е ли остаряло самото понятие „трофеен лов“?

Написах това подзаглавие и сам се уплаших от поставянето на въпроса по този начин. Но всъщност тук има над какво да се замислим. За това по един или друг начин вече открито пишат международните ЛОВНИ издания. Размишляват и говорят на глас професионални дивечовъди и учени, които по принцип застават от „нашата страна“ в дебатите със зоошизма.

Самият термин „трофеен лов“, колкото повече напредва, толкова повече, уви, предизвиква все по-голямо неразбиране, раздразнение и дори омраза сред неспециализираната аудитория. Тук не говоря за зоошизма и за радикалите сред „зелените“, а имам предвид огромната маса обикновени хора, които не разбират защо въобще е нужно да се ловува в съвременния свят. Разбира се, такова масово отхвърляне на лова си има своите обективни причини, за които смятаме да разкажем в нашия филм. Но има и субективни фактори. Те са по-интересни за мен. И сред тях съвсем не най-маловажният фактор са пропуските и грешките на самите ловци и преди всичко на любителите на трофеи.

Ловното движение в света – и това вече е общопризнат факт, проспа момента на прелома в общественото съзнание, когато възприемането на лова и неговото значение за съхранение на дивата природа от позитивно-неутрално започна да се превръща в пасивно-негативно и дори в агресивно-негативно.

И в не малка степен ние, както и нашите предшественици през 60-80-те години на миналия век, спомогнахме за тази промяна на общественото мнение. Къде объркахме нещата?

Преди всичко ние продължавахме да ловуваме на принципа „кучетата си лаят, керванът си върви“. Финансирахме различни проекти за защита на природата, развъждането на дивеч и поддържането на местното население, предполагайки, че това само по себе си се явява като индулгенция в очите на обществеността. Ние бяхме и оставаме сигурни в своята правота (което е хубаво!), знаейки, че това, което правим, е от полза за природата и дивеча. Но нима ние разделяхме това знание с обществото, нима запознавахме хората с огромното количество големи и малки дела на ловците за съхраняване на дивата природа? Уви, не.

Ние, ако щете, се оприличихме на бохема, уютно укрила се от околния свят в „кула от слонова кост“ и сляпа за  това, че целият обществен ландшафт се променя радикално не в наша полза. Забравихме, че в информационното пространство не съществува вакуум. Ако сами не информирате, не обяснявате, не полемизирате, то винаги ще се намерят противоположни, дори враждебни сили, които ще се възползват от вашето мълчание или дори от неумението ви да поднесете вашата гледна точка на обществото.

Дори такива световни клубове на трофейния лов като CIS или Ovis и националните им клонове до неотдавна всячески подгряваха и стимулираха надпреварата за трофеи, изтъквайки на преден план, да речем, техните размери, а не примерно възрастта на животното.

На този фон като някаква реликва от миналото стоят фотографиите на нашите трофеи (разбира се, аз също съм „грешник“), които публикуваме в социалните мрежи и които предизвикват буря от негативни емоции сред неразбиращите какво стои зад нашето увлечение. Неинформираната и подлъгана от зоошизма публика вижда в тези снимки само наслаждаване от убийството.

Ще се позова на мнението на такъв авторитетен професионален и етичен ловец като Наташа Берг, която интервюирахме в Аруш, Танзания. „Ловците, опазващи дивата природа“ – смята тя – „не трябва да се снимаме с убитите животни, а да показваме колко близко сме до природата и колко това е важно“.

Мисля, че много мои колеги сега ще възприемат казаното нащрек. Но и самият аз, продължавайки да участвам в трофейни програми на споменатите по-горе клубове, не мога изведнъж да се откажа от подобни снимки. Пиша тези редове обаче, за да разбудя нашата общност, да я провокирам към действия, насочени отвъд нашите редици, и да достигна до всеки, който иска децата и внуците ни да могат да се наслаждават и след нас на великото ловно тайнство.

Няма никакъв смисъл да се жертват културните, икономически, екологични и ред други ползи, които носи природощадящия лов, само заради един термин, когото самото време е превърнало в анахронизъм.

Така се получи, че именно от днешното поколение ловци зависи дали ще се запази ловът на нашата планета – това масово увлечение и велико историческо достояние на човечеството. За да защитим лова обаче трябваше да започнем да действаме, образно казано, от „онзи ден“.

Но сигурен съм, че още не е късно да се променят обществените настроения в наша полза. За това трябва да се действа. В противен случай не питайте за кого бие камбаната.