НЛРС - "Съюз на ловците и риболовците в България"

Най-старото списание в България: “Лов и риболов” стана на 125 години!

Чавдар Ангелов

Списание „Лов и риболов“ стана на 125 години! Изданието на организираните ловци и риболовци в България и на тяхната национална организация е наследник на „Лов и рибарство“ и на сп. „Ловецъ“, чийто първи брой излиза на 1 август 1895 г.

Идеята за първо ловно издание принадлежи на софийския ловец Григор Кантарджиев. Споделя я с настоятелството на Софийското ловно дружество. На извънредно заседание на 18 юни 1895 г. идеята е одобрена. Речено-сторено. И само след малко повече от месец – на 1 август 1895 г., излиза първият брой на списание „Ловець” – тогавашен орган на софийското ловно-стрелческо дружество „Сокол”.

За пръв редактор е избран полковник (впоследствие генерал) Никола Рясков. И това съвсем не е случайна личност! Участник в четата на Бачо Киро през Априлското въстание, опълченец в Освободителната война, командир на батарея в Сръбско-българската война, после Инспектор на българската артилерия и наричан нейн създател, Рясков е и един от основателите на софийското ловно сдружение. Едновременно с всичко това е и ярък вестникар, но и рядко скромен деятел на ловното движение – никъде не подчертава, че е редактор и председател на редакционния съвет. Под негово ръководство се издават осен книжки на списанието през 1895-1896 г.

Какви надежди се възлагат на списание „Ловець” и каква роля изиграва то в онези времена на незакрепнала култура, когато българската публицистика, печат и книжовност са в рудиментарен, недоразвит стадий, можем да узнаем от „Историята” на Иван Сокачев. В нея четем: „Ловець” – това бе фар, който осветяваше тъмния, неясен, неопределен път на българския ловец, път към по-висше схващане на ловния спорт, към разбиране на длъжности, без които през изминалия четвърт век китните български поля, хубави гори, светлострунни реки щяха да останат съвсем без своите обитатели.

Без списание „Ловець” българската фауна би била обречена

на грозно опустошение!”.

Съществуването на списанието е немислимо без съдействието на дружествата от страната. В търсенето на финансова помощ през юли 1896 г. е направено допитване дали те са съгласни „Ловець” да стане орган на всички ловни дружества в България. Отговорът е положителен и от брой седми на втората си година изданието вече става „Орган на ловджийските дружества в България”. А това е първата стъпка към създаване на национална организация.

На учредителния ловен конгрес през август 1898 г. в София „Ловець” бива провъзгласен повторно за национален печатен орган на Съюза и започва да се издава от Управителния съвет на организацията. Дотогава има 400 абоната с общ тираж 1000 екземпляра. А сега вече става задължително издание за всеки организиран ловец.

До Четвъртия ловен конгрес през 1908 г. редакторите и редакционните комитети са избирани от централното софийско дружество, а след това – от Върховния управителен съвет на ловната организация. Новоизбраните четирима редактори (между които словакът Самослав Захей) амбициозно променят изданието в наистина илюстровано. То излиза в най-добре уредената софийска печатница и по форма и съдържание задоволява и най-взискателните читатели.

Тук е мястото да обърнем внимание на Самослав (Самуел) Захей. Този словак (роден през 1841 г.) е взел живо участие в политическите борби по време на абсолютизма в Австро-Унгарската империя. През 1879 г. бива принуден да се пресели в току-що освободена България. Новият председател на редакционния комитет на списание „Ловець” е мощна фигура в развитието на ловното дело и съответната литература у нас. На всичко отгоре Захей е първият човек, който получава български ловен билет. По този начин дава похвален пример за ловец, който иска да спази току що приетия първи ловен закон. Като български гражданин той е един от добрите синове на родината ни – страстен ловец с висока духовна култура, изучава прелестите на родната ни земя, чува и разбира шепота на дивните ѝ балкани (на всичкото отгоре превежда на словашки „Немили-недраги”, „Под игото”, „Бай Ганьо” и др.). Любопитно обстоятелство е, че по негово време се изисква от авторите на списанието сами да си определят хонорарите.

Поредицата войни и катаклизми, и особено Първата световна, въздействат изключително негативно на съюзната печатна дейност, която за известно време замира. Но веднага след прекъсването списание „Ловець” излиза с двойна книжка (август-септември 1920 г.) и в тираж 10 000 екземпляра. Възобновеното издание тръгва с уводната статия на Иван Сокачев „На работа, ловци!”. В нея авторът се обръща с горещ призив към всички ловни деятели, които до момента са крепили организацията: „Във времена като днешните

съзнанието към обществен дълг отслабва до пълна апатия

към всяко общо дело и само тук-таме остават да мъждукат светила. Така е и в нашата организация, която се крепи най-главно върху съзнанието за общия дълг, който сдружените ловци имат… Малко са хората, в които егоизмът не е убил още порива и стремежа… На тях организацията гради своите надежди и към тях трябва да се отправи първият позив – първият брой към възобновеното списание „Ловець” – светилник за просвета на българските ловци”. С подобен зов към всички се обръща и генерал Димитър Кацаров със статията си „Към обнова”, като им пожелава наслука в работата и обновително съзнателно творчество. Подобно на първия главен редактор Никола Рясков, ген. Кацаров също е известен офицер, бивш началник на българската артилерия, а през 1933 г. е избран за председател на ловната организация. Наред с това има афинитет към науката и писаното слово пише десетки статии в различни издания на патриотична, военна, природонаучна и ловна тематика. До смъртта си през 1958 г. доживява преклонните 91 години.

През 1931 г. в София се провежда така нареченият исторически 11-и конгрес на организацията. Мотото му е „Творчество и обнова”. В книжка 2 от 15 октомври 1931 г. в доклада на съюзната комисия по печата са посочени целите, които списанието трябва да преследва:

„Първата цел е чрез съюзния печат Управителният съвет на организацията да посочи на българското общество онези общи, благородни, стопански, културно-просветни и патриотични цели, които тя преследва.

Втората цел е да даде насока на ловните дружества в тяхната дейност, за да може те да се координират с общите цели и задачи.

Третата цел е да възпитава и крепи идеала на демократичния български ловец, на когото държавата е предоставила да стопанисва едно голямо национално богатство.

Четвъртата цел е да държи връзка между отделните дейности на ловните дружества…

Така ще могат да се посочат грешките, направени в делото от едни,

за да могат да ги избегнат други. Най-сетне съюзният орган трябва да бъде една трибуна, от която смело и твърдо се защитават нашите права”.

Следва един ползотворен и пълноценен период от десетина години, когато списанието достига тираж 42 000 броя.

Когато проследяваме десетилетната му история, би трябвало да отдадем заслуженото и на неговите редактори. Тези хора са интересни и сложни личности – общественици, политици, учени, изследователи, военни, лекари, писатели, журналисти. Сериозни и „тежки“ хора, те посвещават немалка част от живота си на ловното дело, в което влагат младежки идеализъм и ентусиазъм. Всеки един от тях оставя своя почерк и част от душата си по страниците на изданието. И днес, четейки техните публикации, не можем да отминем патоса на писателското им изкуство, огромната им любов към българската природа.

Неизбежно е да се спрем на един човек, който е зареден с неизчерпаема творческа енергия и превръща задълженията си в кауза на живота – ген. Иван Сокачев. Нека вземем само някои щрихи от неговото наследство. Автор е на текста на популярната песен „Ален мак” (това му е творческият псевдоним), както и на единствената засега по рода си „История на ловнострелческата организация „Сокол” 1898-1938”. От 1910 г. е сътрудник на списанието, а от 1937 г. е негов главен редактор, автор на стотици материали на ловна тематика. И нещо твърде интересно за онези години: през 1932 г. се отказва от хонорари и

създава фонд „Премии и награди за проявена ловна и литературна дейност”.

Девизът му е: „Ловната дружина ще бъде основата на природозащитата в България”. Участва и в двете фази на Отечествената война (1944 – 1945 г.) в състава на Първа българска армия. Житейски принцип му е: интелектуалецът с нищо не се противопоставя на човека, който трябва да мисли и за битието, и на ловеца, който трябва да бъде възпитаван в дух на висок патриотизъм.

В досегашното си съществуване съюзното списание претърпява три промени на заглавието си: от 1895 г. до 1947 г. се нарича „Ловець”; от 1948 г. до 1955 г. вече е „Лов и рибарство”; а от 1956 г. досега – „Лов и риболов”. Втората промяна се дължи на обстоятелството, че през 1947 г. в София се провежда първият обединителен конгрес между Народната ловно-стрелческа организация „Сокол” и Българския рибарски съюз. Така се слага началото на Народния ловно-рибарски съюз, което налага и ново име на печатния орган. Но и много преди това, когато списанието се казва само „Ловецъ“, на страниците му са публикувани стотици материали с риболовна и ихтиологична тематика.

Както Първата световна война, така и Втората са разделни периоди в развитието на ловното движение у нас и по-конкретно – на съюзния печат. Но, естествено, историята ги приема любезно и им отрежда почетно място в своите страници. И, както казваше писателят Дончо Цончев: „Бяха световни войни и революции, изгряваха и се сгромолясваха империи. Човечеството се връщаше като подплашено стадо от егрек на егрек. А ние си карахме нашата. Тъй както са я карали предците ни и както бихме искали да я карат следовниците”.

Нека се обърнем хронологично и погледнем времето след Втората световна война. На фона на плахите следвоенни опити да се възроди съюзния печат се появява крупната фигура на Емилиян Станев.

Ловец от малък, когато баща му започва да го извежда на излети сред природата, и закален сред дебрите на ловното стопанство Буковец, Великотърновско, където работи за кратко след войната,

Станев пристига в редакцията не само като завършен ловец,

но и като наложил се вече с творческите си успехи писател. През 1946 и 1947 г. той е главен редактор на списание „Ловец”, а до смъртта си през 1979 г. неизменно е член на редакционната колегия.

Да се представя Емилиян Станев, на когото ЮНЕСКО през 2007 г. чества стогодишнината от рождението, е просто излишно, почти всичко е казано. Ще добавим само това, че почти няма значим творец на словото от онези години, който да не заявява, че Емилиян Станев му е учител. Авторът на „Вълчи нощи“ и „Дива птица“ е част от яркото персонално съзвездие на ловното движение и на съюзния печат от този исторически период и истинска гордост за нашия съюз.

След обединителния конгрес с Българския рибарски съюз през 1947 г. начело на Съюза, а и на печатния му орган, застава Ячо Кабаивански. Периодът на управлението му е кратък – само една година, но за сметка на това фигурата му е изключително колоритна, та няма как да я пропуснем без поне няколко щриха.

Има нещо символично в това, че начело на вече обединения Народен ловно-рибарски съюз и на сп. „Лов и рибарство“ за първи път застава един от най-големите познавачи и популяризатор на черноморската ни рибна фауна. В краткия си живот ветеринарният доктор Ячо Кабаивански е работил какво ли не, включително директор на бургаския рибен пазар. Автор е на множество текстове и книги, включително върху рибарството, сиренарството, птицевъдството и отглеждането на домашни животни… Личност с многостранни интереси, младият д-р Кабаивански е като ресенсов творец – пише от научни и научно-популярни произведения през разкази, та чак до… рецепти за приготвяне на риба.

В дома му чести гости са художници и писатели като Борис Ангелушев, Дечко Узунов, Илия Бешков, Чудомир, Елин Пелин, проф. Балабанов, Ангел Каралийчев и др, много от които споделят ловната и риболовната страст. А редица от текстовете на Ячо Кабаивански, включително и тези в сп. „Лов и рибарство“, са подписани с псевдонима Марко Поло. Впрочем, дори и фамилията на тази нестандартна личност е псевдоним. Рождената му е Иванов, но Ячо я променя на Кабаивански, за да звучала по-интересно. Така след години затруднява световната оперна публика с произнасянето на името на знаменитата му дъщеря – Райна Кабаиванска. Любопитно е, че освен на сп. „Лов и рибарство“, Ячо Кабаивански е „кръстник“ и на едно от най-големите ни предприятия. Когато след кратък престой в НЛРС става главен директор на туризма, той измисля името „Балкантурист“, което за десетилетия става запазена марка на българския туризъм.

От началото на 1955 до март 1961 г. главен редактор на съюзното списание е Владимир Иванов. Именно тогава то приема сегашното си име „Лов и риболов“. Обогатена е не само формата, но и съдържанието, което общо взето отговаря дори на подбора и на подредбата на публикациите в едно съвременно списание. За главния редактор на списанието от този период се знае малко – явно е бил изключително скромен човек, тъй като в редица броеве името му дори не фигурира в редакционното каре. Известно е, че Владимир Иванов е участник в испанската Гражданска война, след което е лежал във френски концлагери, на което е посветил две книги. Оставил ни е и сборник с ловни разкази – „Дъщерята на ловеца“ (1959).

Тенденцията в тиража е възходяща. От началото на 1955 г. списанието излиза в 33 000 екземпляра месечно, а през следваща година достига до 42 000. 1958 г. е впечатляваща – в началото ѝ тиражът тръгва от 40 000 бр., за да достигне в края ѝ 56 000.

Така стигаме до един изключително градивен творчески период, в който списанието оглавява писателят и журналистът Любомир Дойчев (баща на известната актриса Ванча Дойчева). Широката публика го познава като един от най-големите изследователи на живота и делото на Апостола Левски, но голяма част от творчеството му е посветена на ловното движение, анималистиката и дивия свят. Около двайсетина години Дойчев работи в системата на тогавашния Български ловно-рибарски съюз, включително като завеждащ културния му отдел. А от юни 1961 г. до януари 1969 г. е главен редактор на „Лов и риболов”. Любимата му сентенция е: „Бог не счита за изживени дните, прекарани на лов и риболов”. Вярва и в друго:

колкото повече книги с ловно-рибарска тематика се издават, толкова повече дивеч и риба

ще има у нас, толкова повече това богатство ще бъде добре опазено и стопанисвано.

След Любомир Дойчев в сп. „Лов и риболов” цари известна доза традиционализъм. Затвърдени са различни успешни рубрики. Интелектуализъм и спокойствие обхваща изданието, което в този период е оглавено от Спас Гергов, член на ръководството на БЛРС. В списанието и в съюза той работи на обществени начала, понеже по същото време  е и зам.-главен редактор на реномирания вестник „Народна култура“. Тиражът на „Лов и риболов“ вече достига 60 000 бр., а понякога – и 80 000. Така списанието достига до огромна част от съюзните членове.

Така стигаме и до периода, в който начело на Съюза и на периодичното му издание е ген. Христо Русков. Около шестнадесет години той е първоначално отговорен, а после и главен редактор на списанието на обществени начала. Това е период и на възход на ловното и рибно стопанство в България, а списанието се  характеризира със

стабилност във всяко отношение:

перфектност на поместваните материали, финансова мощ, високи тиражи, някои съюзни проблеми се решават благодарение на сериозните авторски и редакторски инициативи. Сътрудници и автори на списанието са редица големи имена от българската наука, литература и ловно стопанство.

След дългия „генералски” период, от 1988 до 2003 г., главен редактор на списанието отново е писател, на когото ловната тематика и съюзните проблеми са отлично познати. Нещо повече, ловът е вдъхновение и често водеща тема в богатото творчество на изкусния разказвач Дончо Цончев. Той е част от неговата същност – и личностна, и творческа. Едни от най-хубавите му произведения са плод на тази му благословена страст.

Ловното другарство бълбука непрестанно около Дончо Цончев – и в писателската му общност, и в новоханската дружина (където е един от желаните гости), и къде ли още не. „Пушката, моливът и общуването с хората” – това му е житейският девиз, това му е философията. Няма дружина или място в страната, където писателят да не е оставил ярък спомен от гостуването си. Навсякъде му казват бате Дончо с най-топлите нюанси на това обръщение. Десет години след смъртта му, и днес писателят си остава един от най-обичаните хора сред ловната общност.

 

Очаквайте на пазара юбилейния бр. 8 на сп. “Лов и риболов” за 2020 г.! В него, наред с много други теми, ще можете да прочетете статии от златния фонд на списанието с автори Методи Русков, Никола Ботев, Иван Колев, Петър Петров, Петър Драгоев, Николай Боев, Богомил Маринов и други големи имена от ловностопанската наука, както и да разгледате 273 от най-добрите корици на списанието. Ще намерите ли любимата си снимка сред тях?

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn

Сходни публикации

Реклама

blank
Scroll to Top