140 години организирано ловно движение
НЛРС "Съюз на ловците и риболовците в България" 140 години организирано ловно движение

Една дългоочаквана среща

Юри ТОЧЕВ

Накрая, те все пак се срещ­наха. И двамата вече на че­тиридесет и пет години. Тя – учителка в голям град в се­верна България, той – прясно пенсиониран подполковник от ВВС-специални сили. Бяха минали точно тридесет годи­ни, откакто се бяха запознали, и най-сетне….. Една, толкова дълго чакана среща.

Когато тя слезе от „Нива“- та на Юри, ахна – просто не повярва на очите си. На плоч­ките пред ловната хижа стое­ше той – нейният любим! Зад него, подпрени на „Пасат“-а заговорнически се подсмих­ваха Ангел и Васко, първият, скръстил небрежно ръце на гърдите си, а другият подръп­ваше от цигарата.

Тя плахо пристъпи напред, ръцете им се докоснаха, а после двете тела се впиха в страстна прегръдка. Той милваше косите й с цвят на узряла пшеница, а тя свела глава на неговото силно рамо, плачеше безмълвно. Но, вся­ко нещо има своя край, той много внимателно я отдели от себе си и я погледна със свет­нал поглед.

– Не мога да повярвам на очите си, все още си същото момиче! Няма ли най-сетне да остарееш? А тя с насълзе­ни очи не отделяше поглед от своя любим. С поглед на една истински влюбена жена. Пред нея стоеше мъж в разцвета на силите си. С леко посребрени слепоочия, облечен в елеган­тен ловен костюм и небрежно метната на рамо надцевка (по-късно, тя научи, че е „ИЖ“, 12 кал.)

– Моля, заповядайте, ма­сата е приготвена за закуска – стресна ги гласът на Ангел. – После дамата може би ще си почине, все пак цяла нощ е пътувала!

– О, какво говорите бе мом­чета – усмихната тя разцелува и тримата, като им се усмихна с още мокрите си очи. – Та аз би трябвало да съм ви без­крайно задължена за среща­та, която организирахте. Дето има една дума, аз „трябва, краката да ви мия и водата, да я пия“! Каква ти умора, та тази среща за мен е най-големият биостимулатор.

– В такъв случай, мадам – Васко с ексцентричен поклон чукна токовете на кубинките си – позволете ми да ви въве­да в нашата скромна обител.

А тя го хвана под ръка и с усмихната, но и вирната на­горе глава влезе в ловната хижа, следвана от другите мъжаги.

Влизайки вътре, тя с любо­питство се огледа наоколо. Всичко в ловната хижа бе под­редено с много вкус. В среда­та имаше голяма овална маса с дванадесет стола, по стени­те бяха накачени много ловни трофеи, а в дъното – голяма камина. Вита стълба водеше към горния етаж, Ангел вне­се куфара и в стаята, където имаше голяма спалня, а в дру­гите три стаи – ъглови легла. На края на коридорчето се помещаваше банята с малка тоалетна.

Седнаха на масата, където имаше наредена богата за­куска и Юри веднага поднесе каничките с горещо кафе и мляко. Докато другите се за­суетиха кой къде да седне, те двамата не откъсваха поглед един от друг.

– Е, хайде, разказвай, как я караш, въобще как си? Мам­ка му, та това са тридесет години. Как за това време не успяхме да се видим поне веднъж като хората. – подкани я той.

– Ами, как, карам я някак си, както се пее в една песен! Все още преподавам по български език и литература. – усмихна се тя. – Дъщеря ми догодина завършва библиографския институт, синът ми тази годи­на, ще е абитуриент и още от сега се стяга за бала, пък и за матура, със съпруга ми никога не съм имала сериозни про­блеми, ама нали знаеш, че къ­дето има комин, има и пушек, а ти, ти как си? – погледна го тя.

– И моят син ще е абитури­ент и той се стяга, но…! – пог­ледна я с колебание той… – От месец, насам съм и пенсио­нер.

– Как! – едва не подскочи тя. – Какво каза? Как така пенси­онер?

– Да, мила моя – усмихна и се той. – Човек дори и добре да живее, все някога излиза в пенсия. Стига толкова митар­ства, нека и другите да послу­жат малко на тази държава. Аз моето съм го дал. Има мно­го млади и добре подготвени кадри, нека и те се проявят.

Тя сведе глава и заби по­глед в чинията с шунка и маслини… „Как, така пенсио­нер, боже мой, та той е само на четиридесет и пет? Е, да, досега при него най-важното беше самолетът, парашута, автоматът, компасът и цял батальон командоси, предани един на друг до смърт. Точно така, знам това, защото при него служеше един мой бивш ученик. Стефчо ми разказа, как парашутистите боготво­рели своя командир. И, когато по момчето му изпратих едно писмо, той после с ужас ми разказа, че е чул от палатката му стонове и ридания. Е, нека повярвам, че той бързо ще се адаптира към цивилния жи­вот. Всъщност… такива като него са като „дялани камъни“, сиреч, където и да ги сложиш, винаги ще се оправят. „

– Е, в такъв случай, честито, дълги години да получаваш пенсия и със здраве да си я харчиш! – Васко услужливо по­стави пред нея малка чашка с коняк и тя я вдигна, но учуде­но погледна към тях

– А вие няма ли да пийнете?

– Ами ние после ще му ударим по едно – усмихна се притеснено Ангел -Сега ни предстои едно истинско удо­волствие, демек, да цапардо­саме по една дива патица, а щом държим оръжие в ръка, това алкохола де, не е жела­телен!

И тя му се усмихна с разби­ране.

– Ние, четиримата, ще те оставим сама, за около час – усмихна и се Юри, сякаш се извиняваше. – Искаме да отидем до езерото и да си „начешем крастата“, а ти, ако искаш, почини си малко през това време.

– Нали ви казах, не съм уморена! Хайде, тръгвайте и как се казваше за вас, а да.. „Наслука!“. А аз през това вре­ме ще измия чиниите и ще ви гледам от верандата – поглед­на тя и четиримата. Юри се замисли за момент, а после бръкна в раницата си и извади бинокъл, който и подаде.

Загърната с дебело ро­допско одеяло и чаша кафе в ръка, тя седна на плетения стол на голямата веранда, изпращайки мислено с поглед групата ловци. Забеляза, че щом затвориха вратника и четиримата като по команда отвориха пушките и бръкнаха за патрони в елеците си да ги заредят, а курцхарът Зоро с радостен лай скачаше нао­коло им, още по-нетърпелив и от тях да почне лова и пукоте­вицата, та да донесе отстре­ляния дивеч.

Неусетно, тя се унесе в спомените си. Две деца, на 14 години се запознаха съв­сем случайно, в планинския курорт. Тя завистливо поглед­на спортната му екипировка „Adidas“, а той не можеше да откъсне поглед от невероят­ното и тяло и красиво лице. После се събраха заедно, за да посрещнат Нова година и тогава той за първи път я целуна, буквално омаян от невероятния мирис на косите и дъха на нейното стегнато тяло! Пишеха си писма, поня­кога се чуваха и по телефо­на, но животът бе неумолим! Постепенно писмата спряха и двамата, полека-лека, някак се забравиха. Срещнаха се след десет години на един во­енен парад в София и тя със смутена усмивка му показа дъщеричката си, точно копие на майка си. Той вдигна на ръце малката красавица, а детето все искаше да пипне кокардата на синята му пара­шутистка барета.

Пак се срещнаха в столица­та, когато тя беше дошла да настани дъщеря си, вече сту­дентка, в Студентски град. За последно го видя по телеви­зията, военният ни контингент се връщаше от поредната си мисия зад граница и тя го видя да слиза по стълбичката на самолета, как прегръща сина си и целуна жена си, която въпреки разплаканото си лице, беше много краси­ва. Люта ревност я клъвна като пепелянка в сърцето и тя ядосано смачка цигарата си в пепелника, а мъжът й и двете й деца я погледнаха учудено.

Изстрели от ловни пушки я изкараха от унеса и мислите й и тя веднага залепи бино­къла на очите си. Четирима­та ловци с точни изстрели сваляха дивите патици, които излитаха изпод шавара, а ку­чето с радостен лай скачаше във водата и носеше на брега отстреляния дивеч, докато те весело го милваха по мократа глава.

И тя отново се унесе в спо­мените си. В съзнанието и изплува 15 годишното момче, което баща му учеше на поле­то с неговата ловна пушка, как да се прицелва, как да дава нужното „изпреварване“ на целта и с усмивка си спомни колко беше щастлив, когато свали първата си гургулица от жицата.

Скоро мъжете се завърнаха и тя се изправи да ги посрещ­не, а те с възбудени от слука­та очи небрежно захвърлиха патиците до стълбите и раз­глобиха пушките, за да ги при­берат в брезентовите калъфи. След това измъкнаха ножове­те и грабвайки убития дивеч, отидоха да го изчистят отзад, до кофите за смет. Водена от своята женска интуиция тя на­дникна в хладилника и ахна! Той беше зареден с храни и деликатеси, сякаш ловната дружинка щеше да векува тук. Имаше даже торта и шампан­ско!

– Е, момчета, какво искате да ви сготвя? – попита тя мъ­жете, докато те си чистеха оръжието.

– Ами….! То, ние няма да ядем тук – малко смутен и отговори Юри. – След час по­емаме към селото! – и срещ­нали учудения и поглед Васко обясни:

– Днес, нашият приятел Тошко има рожден ден, а ус­поредно с това ще прави и годеж, доведе си булка. И ние сме поканени, като почетни гости.

– Така че изобщо не се при­теснявай за нас – изправи се и Ангел. – Както разбра, оти­ваме на софра. А, да, и ще спим у леля ми. В къщата на баба Христина има стаи за цял взвод ловци, хайде всич­ко хубаво и до утре! Преди да тръгнат, Юри постоя зами­слен за миг, а после бръкна в джоба си и подаде ключовете от „Нива“ – та.

– Вземете, за всеки случай, ние ще държим връзка по те­лефона, ама знае ли човек.

И като хвана кучето за нашийника, скочи и той в „Пасат“-а и махайки с ръце, тримата изчезнаха към село­то.

…………

Вечерта, двамата седнаха на приготвената за вечеря маса. Той, облечен в черни джинси, риза и тънък пуловер, а тя с черна елегантна рокля, навила косата си на тежък кок и малко златно колие на шия­та. Освен пламтящата камина на масата имаше и масивен свещник с четири горящи све­щи.

– Е, за какво ще пием? – вди­гна чашата си той

– Как, за какво? – усмихна се тя. – Ами, за всичко. Дори за това, че тази вечер, сме тук само двамата, за тази тъй дълго чакана среща. Наздра­ве, да бъдат преблагословени всички, които я организираха!

Той беше сложил до себе си лаптопа, който предварител­но бе „заредил“ с подходяща музика.

Първата мелодия, която прозвуча, бе любимият блус от тинейджърските им годи­ни – „Емили“ на групата „Хот Чоколейд“. Тя вдигна чаша и веднага сведе поглед, за да скрие сълзите, които напира­ха в очите й. След това атмос­ферата се покачи с неувяхва­щото танго „Компарсита“ и той стана, като чукна токове с лек поклон, протегна ръка: „Мога ли, да ви поканя, мадам!.. О, да господине, за мен ще бъде чест!“ – направи тя лек реве­ранс и двамата се понесоха из хола, обладани от магията на музиката и танца. Спомни­ха си, че някога тя го научи да танцува танго.

Обстановката в ловната хижа ставаше все по-прият­на! Когато накрая той отвори бутилката с шампанското и й подаде чашата с пенлива течност, уж небрежно натисна клавиша и в хола се разне­се приятният глас на Ивана -“Шампанско и сълзи, е живо­тът ни!“, двамата се чукнаха, отпиха по глътка и впиха уст­ни в страстна целувка, молей­ки се този миг да е вечен!

Когато песента свърши, тя отиде до клавишите, натисна нещо и се обърна към него със загадъчна усмивка. В на­стъпилата тишина прозвуча друга песен от същата певица – „Да падат дрехи и задръжки.“ В този момент роклята и без­шумно и послушно паднаPB на мекия килим!

РЕКЛАМА

Facebook
Twitter
LinkedIn

Сходни публикации

Реклама

ЛОГО - СЛРБ