Застинали човешки силуети с примитивни въдици в ръка, „кацнали” върху високи колове, към които с канап са привързани тесни стъпенки и оскъдни платформи за сядане. Гледка на фона на океана, на която можете да се натъкнете единствено ако се намирате в Шри Ланка. Те са местните, които продължават да поддържат жива традицията на т. нар. stilt fishing (в превод – риболов на кокили) – особен вид „риболовно изкуство”, което се практикува в плитчините недалеч от брега.
Заели поза, която изисква немалко усилия за балансиране, с насочени надолу върхове на въдиците, те се надяват на улов. Този метод на риболов изглежда праисторически, но всъщност е по-скоро… съвременен!
„Практика е от около 70 години, така че не е древна“, споделя фотографът Флориан Мюлер, който през 2010 г. прави една от знаковите фотографии на този метод в Шри Ланка. – Един красив начин за адаптация към заобикалящата действителност.“
Стилт-фишинга, или неподвижният риболов, се заражда по време на Втората световна война, когато недостигът на храна и прекалено големият брой рибари подтиква някои съобразителни местни жители да опитат нов метод за улов на риба по-навътре в морето. Първоначално те ползват останките от обърнати кораби или свалени самолети, след което започват да издигат сред кораловите рифове своите съоръжения.
Така две поколения рибари успяват да преживеят благодарение на този увреждащ човешката физика метод, като ловят риба призори и по здрач по протежение на 30-километров участък между градовете Унаватуна и Уелигама на южните брегове на Шри Ланка.
„Ако не знаете какво правите, уловът е почти невъзможен!“, обяснява фотографът Флориан Мюлер.
Но дори оскъдната печалба, която тези рибари извличат от морето, днес може да изчезне напълно. Цунамито, опустошило голяма част от бреговата ивица на Индийския океан, промени завинаги и бреговете на Шри Ланка и силно повлия на видовете и количествата риба, които могат да се ловят в близост до брега.
В допълнение, по време на ежегодните мусони риболовът „на кокили” спира изцяло, така че от финансова гледна точка днес е по-изгодно съоръженията да бъдат по-скоро туристическа атракция. Ето как на високите прътове все по-често се качват не истински, а „риболовци-артисти“.
Рибарите – както истинските, така и актьорите, които са част от туристическата атракция, са чест обект на фотографски интерес. Флориан Мюлер, например, започва да се интересува от традициите на стилт-фишинга през 2010 г. Той прекарва една седмица с рибарите и техните семейства, снимайки ги по време на риболов и в домовете им. Живее заедно със семейството на Сунил Нишанти, което е загубило почти всичко в цунамито. Дори години по-късно, положението им не е станало много по-добро.
Подобно на много страни, засегнати от цунамито, и Шри Ланка има Програма за възстановяване, но тя включва изграждането на нови домове на няколко километра навътре от морските брегове. Това допълнително затруднява поминъка на местните рибари, включително и на Нишанти. „Как може да пратиш рибар в планините!“ – често повтаря изумен той.
С течение на времето голяма част от истинските рибари, използвали в продължение на десетилетия този трудоемък метод, се преориентират към земеделие или прекупуване на риба от големите пазари. Малцина са онези, които все още го практикуват и то по-навътре в морето.
Преобладават другите, които превръщат съоръженията в атракция и искат да печелят от туристите. А колко още време тази отмираща практика ще продължи да е жива, знае единствено бъдещето…