Проф. Стоян Кушлев: Нашият съюз има нужда от единство

Професор Кушлев, вие сте запален ловец, изявен ловен деятел и обаятелен разказвач на истории. Кажете ни за елена албинос от вашата колекция с трофеи?

– За съжаление, изгоря. Изгоряха ми трофеите, нито един няма вече на стълбището, а беше пълно… Бях се възгордял с тази моя колекция, а гордостта е порок. Понеже съм вярващ човек, мисля че Бог ме наказа. И че човек трябва да е смирен. Ей там, под малката масичка, има един останал сръндак, който отстрелях в Осогово.

Но ще ви разкажа една история с друг елен албинос. Такъв елен имало и в Австро-Унгария в началото на миналия век. На един ловен излет Франц Йосиф казал на своите гости, че може да стрелят по всичко с изключение на този екземпляр. Белият елен излязъл на Петър Ганчев, първи флигерадютант (човекът, който отговаря за войската – бел. ред.) на цар Фердинанд и той го отстрелял. Кралската сдържаност и етикет вероятно са възпряли Франц Йосиф да каже какво мисли за своите гости. След края на лова дори наредил на своите хора да изпратят трофея в България. Щом получил белия елен, Фердинанд повикал своя флигерадютант и му рекъл: „Вземи си този срам!”.

– Като се върнете назад във времето, какво Ви даде ловът и работата в Съюза на ловците и риболовците в България?

– Много приятели, удивителни контакти и връзки. По линия на лова съм се срещал и с короновани особи. Бях почетен гост на най-голямото киноложко изложение, когато ме представиха на принц Чарлз. Срещал съм се и с Алберт II, той сега е крал на Белгия. Гостувал съм в ловното му имение в Ардените, където ловната хижа е на близо 200 години. Там ме покани секретарят на FACE, който беше и управител на ловните имения на краля. Всъщност, Алберт II ги беше дал на ловния съюз да ги стопанисва. Ползваше ги само, когато водеше свои гости на лов. Два пъти съм се виждал и с Хуан Карлос. Познаваме се и с датската и с холандската кралици, от времето преди да абдикират в полза на синовете си. На шведския крал дори подарих албум с българските ловни стопанства.

– У нас с кого Ви срещна ловът?

– Имам трайни приятелства с много български ловни деятели, които познавам от старта на тяхната кариера. Като директора на фирма „Сокол-БЛРС” инж. Борислав Бечев, който от години успешно ръководи издателската дейност и производството на дивеч за разселване на Националната ловна организация. Добри другарства имам и със стотици други достойни българи, каквито има във всяка ловна дружина у нас.

– Разкажете някоя нашенска история, която е оставила дълбок спомен у Вас.

– Беше отдавна, далеч назад в годините преди 1989 г. Отидохме на лов за фазани в ловностопанство „Трънково”, Старозагорско, собственост на тогавашното Министерство на горите. С нас бяха Веселин Георгиев – един прекрасен, много скромен човек, партизанин, завеждащ селскостопанския отдел на ЦК на БКП, който отговаряше за горите, и брат му, който е бил партизански командир, стигнал до чин полковник. Ловуваме ние, полковникът отстреля една патица и си я скри. Знаете, че принципът е в края на ловния ден целият отстрел да се извади и да се раздели между всички ловци, участвали в излета.

Бай Стефан Ванков имаше ирландски сетер, Хако се казваше. Той нямаше деца и много обичаше Хако. И както си ловуваме и си говорим, полковникът се провикна: „Къде си повел тая мастия, бе?”. Тогава бай Стефан се обърна към Стефан Манолов, тогава зам.-министър, с думите: „Другарю зам.-министър, моля разрешете ми да се оттегля, аз повече не мога да ловувам!”. Прави му чест на Манолов, тогава каза – „Да, бай Стефане”. И аз казах: „Тръгвам с бай Стефан”. С нас ловното поле напусна и Жак Леви – известен аптекар и много прочут ловец. Докато се прибирахме с Хако отстреляхме още три фазана. Когато вечерта се събрахме на софра и да делим дивеча, казах на полковника: „Извади патицата и я сложи тук върху купа с дивеч!”.

Много пъти след това ходихме с Веселин Георгиев на лов, но той никога повече не взе със себе си своя брат.

-Достойнството на българския ловец – то ли спаси Съюза от закриване в онези бурни първи демократични години?

 – Достойнството и единството… Затова, като искаха да ни ликвидират, не им се получи. Иван Костов се зарече, но не стана. Ние му организирахме грандиозен митинг на 19 октомври 2000 г., който много го уплаши. Парламентът се разбяга. „Боят настана, тупат сърца ни” огласяше площада пред храм-паметника „Александър Невски“. Опозицията дойде при нас и се качи  на трибуната. Ден по-рано бях при Доган. По това време той избягваше публичнии зяви, защото му бяха направили нещо като атентат. Но аз успях да се срещна с него и да получа уверението му, че ще има техен човек, който ще говори от наше име. Горе, на трибуната бяха Николай Хайтов, Дончо Цончев, Георги Чапкънов – Чапа – елит, културен елит. И, разбира се, Тренчев – той водеше цялата дандания, облечен във военна униформа. Беше и съпругата ми Блага, цялото ми семейство беше.

Бяха пуснали полицейски агенти да ни наблюдават, но те бяха ловци и бяха на наша страна. Чух един такъв симпатизант зад гърба ми да казва: „Професоре, изчислихме, вие сте 19 500 души”. Обърнах се, зад гърба ми нямаше никой. Но сметката беше вярна – 350 автобуса бяха дошли от страната.

Бях наредил да не се скандира срещу Костов, все пак ни беше защитил преди време, когато беше финансов министър. На прицел беше земеделският му министър. После министърът изпълни нашите искания, първото от които беше да уволни чиновника, завеждащ отдела за лов в земеделското министерство. Уволни го незабавно, още на следващия ден. Започнахме да си партнираме по подготовката на закона за риболова и аквакултурите – станахме приятели с Венци Върбанов.

– А кога се започна с опитите да се закрива Съюза?

– По време на правителството на Димитър Попов. Тогава за първи  път бяха решили да ликвидират Съюза. Беше старото ръководство – Стефан Манолов, човек на Пенчо Кубадински – председател, Нинов – зам. председател и аз – главен секретар. С Попов не се познавахме, но неговата съпруга не само е родена в Широка лъка, а сме от един род – родът на екзарх Стефан. Познавах и шофьора му, бях го направил ловец преди години на полигона Змеево, край Стара Загора. Та, решили на най-високо ниво да закриват Съюза, обявили го за тоталитарна организация. И ето, пристига личният брониран автомобил на министър-председателя и шофьорът ми казва: „Тръгвай с мен!“. Заведе ме направо в кабинета на Димитър Попов. „Земляк – казва ми той, макар да е от Кула, Видинско – ако утре (тогава имахме заседание на Централния съвет) Манолов не даде оставка от председател на Съюза, дазнаеш, ще го закрием“. В Съюза ме чакаха напрегнато всички – професор Ботев, зам. председателят Нинов, председателят Стефан Манолов. Казах им какво са решили и започнахме да мислим варианти за изход. Ясно беше, че Манолов трябва да се оттегли. Попитаха ме дали съм готов да оглавя организацията, но аз отказах: „Има си зам.-председател, редно е той да поеме”.

– И се размина закриването?

– Още не ни се беше разминало. Извикаха ни на заседание на МС, на което пак се обсъждаше закриването на Съюза. Отидохме двамата с новия председател Нино Нинов. Тогава ни защитиха двама души – министърът на отбраната Димитър Луджев, който обяви, че ловците са втората армия на България, и Иван Костов, който по-късно искаше да ни закрие. Тогава той беше министър на финансите и обоснова позицията си с факта, че ловният съюз е една от най-изрядните пред държавния фиск организации.

– Кога беше второто посегателство?

– Веднага след изборите, когато на власт дойде правителството на Филип Димитров. Макар с новия премиер да се познавахме от университета – той беше в кръжока по Теория на управлението, който се ръководеше от проф. Доко Доков, а аз като доцент в СУ му бях заместник. Набързо решихме да организираме едно протестно шествие пред МС. Събрахме се 200 човека на фонтана пред президентството. Тогава се обадих на моя приятел Желю Желев, в една рота бяхме в казармата, и той дойде. „Малко ли са ви зайците, та протестирате?“, попита ни президентът”. Казахме му, че искат да ни закриват и Желев обеща: „Аз ще ви помогна, ама зайци няма откъде да намеря, да знаете”. Повикал после секретаря на МС и Димитър Луджев, който отново беше министър на отбраната и вицепремиер, и – край. Въпросът беше решен. Трябва да се знае, че в онези първи демократични години президентът Желю Желев, без да е нито ловец, нито рибар, най-много е помагал на Съюза.

– А от Съюза на ловците и риболовците го глобихте за това, че е ловил риба с голи ръце?

– 200 лева беше актът, който плати, защото ловенето на риба с ръце е незаконно. Бил на Камчия близо до село Грозен, откъдето е неговата съпруга. Той беше скромен човек и обикновено почиваше там. Мушкал се в подмоли под водата, а хората от НСО са го държали за краката. И ето, че дошли горските. Разбира се, познали Желев и само му казали: „Господин президент, този начин на риболов е забранен”. И си отишли. Желев обаче беше изключително честен човек и го заглождила мисълта, че е извършил нещо нередно и трябва да си понесе наказанието. Същата вечер пратил шефа на охраната си подп. Васко Креснички да вземе нашия ловен надзирател от Сунгурларе заедно с актовата книга. Пристигнал нашият човек и президентът го поканил на масата, сипал му грозденска ракийка и му рекъл „Сега ми пишеш акт!”. И започнал да диктува: „Желю Митев Желев…”.

– А Вие как научихте?

– Рано сутринта ми звъни човекът от нашето дружество в Сунгурларе, притеснен. „Знаеш ли – казва ми, – съставих акт на президента Желев”. „Ти луд ли си? – отвърнах му, – Има член 103 от Конституцията на Република България, който казва, че президентът може да бъде съден само за държавна измяна“. „Те ме накараха”, обясни ловният ни надзирател. Първата ми реакция беше да поискам незабавно да се унищожи актът, но после нещо ме жегна. И поръчах нанашия човек да вземе актовата книга и да я заключи някъде, където само той знае. После да отиде в горското, да каже, че актовата книга се е загубила и да вземе нова. Случката е от август 1993 г. Мина време и към края на септември началникът на военния кабинет и адютант на д-р Желев – Стефан Димитров звъни и пита: „Какво става с акта на президента?”. Казах му, че съм го спрял. „Пускай акта, президентът иска да си плати глобата”. Пуснахме акта, той си плати и обяви пред всички, че е внесъл 200 лева глоба. А когато се видяхме на тържествата по повод 150-годишнината от рождението на Стефан Стамболов във Велико Търново, Президентът ме попита дали мога данаправя така, че да се разреши риболовът с ръце. Казах му: „Господин Президент, това никой не може да го направи”.

– Имаше ли трето посегателство за закриване на Съюза?

 – Имаше. От Комитета по горите много искаха да ни закрият. В правителството по това време се гледаше предложение за закриване на тоталитарните организации и ни бяха сложили тайно в този списък. Но ние научихме и поискахме среща в МС. Никой не пожела да ни приеме. Тогава от ефира на БНР се обърнах към всички ловци в България да дойдат в София и с оръжие да защитят правата си. След 30 минути се обадиха, че правосъдният министър Светослав Лучников ще ни приеме. Отидохме с Нино Нинов и с Росица Златанова, а срещу нас застанаха трима от горите – Карамфилов, Стенин и Байчев. Стана нещо като диспут – те искат да ни закрият, ние не се даваме. Но-о-о, имаше още нещо, което оказа решаващо значение. Знаех, че Лучников е бил асистент на проф. Иван Апостолов, баща на моята състудентка Йори. Преди години често бях гост в дома им. Знаех, че след  9 септември са изгонили от организацията и професора, и асистента му и че са ги лишили от право на лов. „Още утре Съюзният съвет ще ви възстанови, ние възстановяваме всички пострадали по политически причини”, обещах аз и тонът на разговора изведнъж се промени. Попита ни и за БТС и припомни, че последният му председател е бил Андрей Луканов. „БТС е основан от един велик българин – от Щастливеца. А комунистите просто искаха да владеят всички постове в държавата”, обяснихме ние на свой ред. Лучников ни покани отново същата вечер, когато бе заседанието на МС. То още не беше свършило, когато излезе моят приятел Валентин Василев, по това време министър на екологията, и обяви решението: ”Вие и туристическият съюз отпадате, другите се забраняват”

– През 1993 г. създавате и Царски ловен клуб? Какво Ви подтикна към това?

– Има трима големи държавни мъже. Първият е Стефан Стамболов, вторият е цар Борис. Третият няма да го кажа.

– Защо?

 – Всички го знаят, защото той стоя 34 години на власт. Това не може да стане, без да си голям държавник и дипломат. Но цар Борис винаги съм го уважавал. Моят чичо Петър Кушлев, който е направил паното в стопанството „Воден“, е бил придворен дърворезбар. Дечко Узунов е бил придворен художник. Великият Константин Щъркелов също. Елин Пелин, Елисавета Багряна… голяма част от тогавашния културен елит е бил около цар Борис.

– А Вас какво ви свързва?

– Уважение и респект, за всичко, което царската фамилия е направила за развитието на ловното и горско стопанство в България. Ще ви разкажа и една лична история за срещата на моя баща с царя. В периода 1934-1937 г., преди още да съм бил роден, баща ми е бил старши горски в Пловдивско. На този пост го е назначил прадядо ми Пейо Манолов Кушлев, който е бил много влиятелен човек – поборник от четата на Капитан Петко Войвода и негов ятак, крили са го в родната ми къща в Широка лъка (сега на нейно място има паметник на Петко Войвода, за който при вдигането и аз, като наследник на поборник, дадох 1000 лева). Та, това се е случило на Въча, край двореца „Кричим“. Цар Борис бил на реката за риба с мрежа. Хванал го горският на района и без да го познае се запънал, ще го глобява. Тогава пристигнал баща ми, познал царя и запитал: „Ваше Величество, как върви риболова?”. Горският на района замръзнал. „Не го закачай, старши, той си гледа работата!”, казал царят.

– И затова направихте царския ловен клуб?

– Такава е емоционалната ми свързаност. А решихме да направим клуба, за да върнем ловната слава на България, която е неизменно свързана с царската фамилия. Когато Фердинанд става княз в България се намират доста слагачи, които искат да въведат западната, реалната система – който е собственик на земята, той да е собственик и на дивеча. А в България исторически се е сложила другата система, номиналната – дивечът е държавна собственост. И започват да ходят при княза, защото той в Кричим вече е създал ловно стопанство. Но Фердинанд отсича: „Аз съм владетел на този народ и каквито са неговите принципи и традиции, така ще бъде.” Затова в първия сериозен ловен закон от 1897 година в чл.1 е записано, че този закон се прилага на територията на цялото княжество, с изключение на земите, собственост на Негово Височество Княза, защото той развъжда дивеча. От там се започва – внася американската пуйка, пръстенчатия фазан, елена лопатар… Исках да възтържествува истината за ролята на фамилията за ловното богатство на България. Цар Борис лично участва и настоява да се създадат двете ловни станции „Шерба“ и „Паламара“. Първият им управител е изтъкнатият ловен деятел Иван Сокачев. Всеки, който е посещавал „Царска Бистрица“ е видял трофеите там, има представа какви са били елените преди – нищо и никакви трофеи. Когато цар Борис внася елени, се започва интензивната работа по опресняване на кръвта. Плод на труда на специалистите е да доведат нашето ловно стопанство до нивото да имаме най-добрия трофей в света и пет световни рекорда. Знае се, че Иван Сокачев много време е бил главен секретар на Съюза и любимец на цар Борис. Някога са говорилиза трите „С”, хората най-близко до царя – архитект Серов, Сирко Станчев и Иван Сокачев.

– Кога се срещнахте със Симеон Сакскобургготски?

– При първото му идване, през 1996 година не успяхме да се видим. Тогава го охраняваше НСО и нямаше никакъв достъп до царя. Видяхме се втория път, когато дойде в България. Но преди това посрещнахме президента на Международния съвет по лова и опазване на дивеча (CIC) д-р Николас Франко. Поканиха го председателят на Съюза Нино Нинов и проф. Ботев. Когато личност от такъв ранг прави посещение обаче, трябва да бъде приета на най-високо държавно ниво – от президент или от министър-председател. „Кой ще ме приеме?”, запитал Франко, когато дал съгласие да посети България. Беше август и аз по това време бях в отпуск, на Мърчаево си бяхме с Блага. Макар да бях зам.-председател на ловно-рибарския съюз, не знаех за поканата и за предстоящата визита. Притеснен дойде Нинов, 45 дни било времето за заявка, ако трябва да се организира прием при президента. А Франко пристигаше след 2 дни. Желев също като мен беше в отпуск и го караше в Грозден. Но след два дни прие президента на Международния съвет по лова и опазване на дивеча (CIC) д-р Николас Франко в президентството. Разговаряха повече от час. Франко му подари златен часовник на CIC и ръкавели от 18-каратово злато с изковани върху тях Дон Кихот и Санчо Панса от чисто злато, 24 карата. Същите ръкавели, като подарък, получихме и ние с Нинов. От тогава пазим и по една 18-каратова значка, също подарък от Франко. При визитата си в Съюза от заседателната зала на петия етаж нашият гост позвъни на Симеон Сакскобургготски, с когото са лични приятели от деца. Така уговорихме при следващото идване в България царят да бъде наш гост.

– Заемал сте много постове в Съюза на ловците и риболовците. Председател сте от юли 2000 до 24 юни 2001 година. Защо толкова кратко?

 – Царят се върна и аз влязох в политиката. Още докато бях в Брюксел на Зелената седмица ми се обади Георги Петканов. Той е мой земляк, колега и приятел, беше станал съпредседател на инициативния комитет за издигането на царя за министър-председател. Звъни да ме пита дали има партия на българските ловци (тогава се търси мандатоносител, по-късно тази роля изпълняват Партията на българските жени на Весела Драганова и движение „Оборище“ наТошо Пейков – бел. ред). Нямаше, за съжаление, а се въртеше такава идея. Дончо Цончев беше неин автор. Имаше спонсор – наш предприемач даваше 2 млн. германски марки, но искаше той да ръководи партията. Аз се възпротивих, като казах, че ловният съюз е автономна организация.

– Съюзът запази своята независимост – това е факт, но какво според Вас е най-потребно на Националната ни ловна организация сега?

– Единство. Според мен, назряват условия да се възстанови единството на ловното движение и да има само една ловна организация в страната. За разлика от по-ранните години, държавата е готова за такова решение. Няма да възразят и горските.

– Кой и как трябва да го осъществи това единение?

– Ръководството на Съюза трябва да протегне ръка към всички, да се водят разговори, да се постигне диалог и съгласие. Има една древна персийска поговорка, която гласи: „Мъжеството създава победителите, съгласието – непобедимите”. Необходимо е да се постигне съгласие.

Проф. Стоян Кушлев е роден е на 26 юли 1938 г. в с. Широка лъка, Смолянско. Завършва с пълно отличие Юридическия факултет на СУ „Свети Климент Охридски“.

Работил е като следовател в Девин, в Института за държавата и правото към БАН и в Съюза на ловците и риболовците от 1989 до 2001 г. Зам.-председател (от 1995г. до 2000г.) и председател на НЛРС-СЛРБ (2000-2001г.).

През 2001г. е избран за народен представител от НДСВ в 39-то НС. Вносител е на 15 закона. Основател и пръв председател е на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество(2005-2011г.).

Посетете нашата Фейсбук страница