ЛОГО - СЛРБ
НЛРС "Съюз на ловците и риболовците в България"

Христо Ботев – ловец и рибар

Ботев

Гениалният поет опитвал да побратими вълчета с палета, ловувал птици и лисици, а в най- щастливите си дни обитавал остров в делтата на Дунав

Любомир Николов

Малко известен факт е, че авторът на „Записки по българските въстания ” Захари Стоянов е първият  биограф на Васил Левски и Христо Ботев. Наскоро започнах да чета неговата „Христо Ботйов. Опит за биография”. Когато стигнах до изречението „Заловил се и на ловджилък, да ходи за зайци, вълци, лисици и хвърковати гадини”, подскочих. Не повярвах на очите си. Прочетох го на глас. Не повярвах на ушите си. Въпреки късния час започнах да звъня на приятели, четящи много литература, някои от тях и пишещи. Позвъних и на бивши председатели на ловно-рибарския съюз в България. Задавах им един-единствен въ­прос: „Знаеш ли, че Христо Ботев е бил ловец?”. Без замисляне веднага отговаряха категорично: „Не”. Почувствах се като професор в Александрийската библиотека, открил важен папирус. Зададох си въпроса, задавам си го и днес: Как е възможно 133 години от излизането на книгата ни­кой от ловното ни братство да не я е чел, или ако я е чел, да не е популяризирал в съюзните издания факта, че Ботев е бил ловец? Още повече, че биографията, когато излиза през 1888 г. с обем 300 страници, се радва на голям успех. Известни са ми около 10 нейни преиздава­ния.
Захари Стоянов черпи информация за ловните приключения на Ботев от калофереца Димитър Филов. Източникът му е повече от достоверен. Филов е с 2 години по-голям от Ботев. Двамата са отраснали заедно, приятели са, съратници и съучени­ци в Одеската гимназия. Заедно ги изключват от нея и отиват да учителстват в съседни села в Южна Бесарабия – Ботев в Задунаево, Филов в Кубей. Това е и периодът, в който Христо Ботев се увлича по лова за около 4-5 месеца в края на 1866 г. Подп. Димитър Филов (вторият по старшинство след министъра на отбраната в България след Освобождението) не дочаква излизането на книга­та. Убит е като русофил през 1887 г. по време на военния бунт в Русе. Неговият син Богдан Филов, министър-председател на България в 2 кабинета, е убит като германофил през 1945 г.
За съжаление Захарий Стоянов не посочва източ­ника на информация за следващите рибарски и ловни преживелици на Ботев на дунавски остров през лятото на 1870 г. Предполагам, че това е Киро Тулешков, съученик на Ботев в Одеската гимна­зия, негов помощник по-късно при издаването на вестници и понякога изповедник.
Мой приятел възкликна – „Ботев пък кога е имал време в краткия си 28-годишен живот покрай всич­ко друго да бъде ловец и рибар?”. Можем само да сме радостни и горди, че в Ботев са бушували ловно-рибарски тръпки и страсти, които сме наследили. Приятно четене. Преживейте ги, приятели!

Из „Христо Ботйов. Опит за биография”,
Захари Стоянов:

…Но и селският живот със своята неизкуствена естественост, със своето широко и нестеснено разно­образие, със своето небе, със своите ниви и ливади и със своя свободен въздух несъстоятелни се показали към калоферския гигант. Така е и трябвало да бъде. Село Задунайка със своите плоскати равнини и гьолища слаба е била да насити човека, който е чувал хучението* на Стара планина, който е писал по-напред поемата „Хайдути“ и е възпроизвел Чавдар войвода. Неговият съотечественик подполковник Филов, нещастният по-после русенски бунтовник, който го по­сещавал по онова време в Задунайка, защото и той бил учител там наблизо в село Кубей, разказва куп оригиналности за него. В училищния двор си завъдил различни гадове и животни: кокошки, гъски, пуйки, котки, кучета и други, които имали различни имена и различни характе­ристики. Заран и вечер той се изправял сред двора, заобиколен от всичките, които хранел и галел. Кучетата и палетата го блокирали и се възправяли върху му да го ближат, давели се едно друго от завист; хитрите пълководци – петлите, подплашени от тая разнообразна сган – групирали настрана своите покорни пода­ници: клочки, ярчици и пиленца, като протес­тирали в същото време за интервенцията на кучетата; глупавите пуйки вирели своите червени глави ту на една, ту на друга страна; хитрите и свирепите котки, въздрастнали по плетищата и по чантията**, слагали своите глави и стреляли с огнените си очи ту към пиле­тата, ту към заклетите си вековни душмани – кучетата; а сам Ботйов се наслаждава помежду им. Той искал да прави опити да ги сближава помежду им,

ДА ВЪДВОРЯВА БРАТСТВО И СЪГЛАСИЕ, ДА СЕ НЕ КАРАТ И ЯДАТ.

Хванал малки кукумявчета и техни яйца, които хвърлял в полозите на кокошките, пак за асимилация. Имал в стаята си и две дърти кукумявки, турени в кафез като канарийки!

Ловец е бил и по-малкият брат на поета-революционер – ген. Кирил Ботев (вляво). Тази негова снимка на гарата след лов е публикувана в сп. „Ловецъ“, бр. 2 от 1933 г.

Купил си още или сам хванал, защото се занимавал и с ловджилък, няколко малки вълчета. Изкопал им в училищния двор един трап и там ги държал, като ги хранел с ръката си и се занимавал с тях. По едно време дошло му на ума да ги затвори в клетка заед­но с малките палета да си живеят братски! Палета скимтят и се въртят, като че в запалена пещ ги вка­рали, свирепи вълчета с вирнати уши вършат харман и ровят земята с крак да бягат – Ботйов примира от смях и се удоволствува на братството. Малко по малко всичките животни и гадове от опити и усилия за побратимяване напуснали своя любезен стопанин. Кокошките прехвръкнали в комшийските дворове; кучетата вирнали опашки накъдето им видят очите, а свирепите вълчета, лишени от свобода, измрели в своя трап. По-после Ботйов, когато се спущал да характеризира своето минало и патимите*** си, не забравял и домакинството си в Задунайка с концерта от различни гадове и животни, как не сполучил да прокара помежду им братство и съгласие.

НАЙ-ГОЛЕМИТЕ МУ СИМПАТИИ ОСТАВАЛИ НА ВЪЛЧЕТАТА,

които за своята свобода никакъв компромис не при­ели, но издъхнали в трапа. Тия характеристики той сравнявал с живота на хората. Заловил се и на ловджилък да ходи за зайци, вълци, лисици и други хвърковати гадини. Купил си пушка, фишеклици, паласки, торби и други принадлежности, ходел да обикаля кърищата и друмищата. Една нощ се спрял да пази в селските гробища за лисици и вълци заедно с кучето си. Случайно из ближния път преминувал един селянин с колата си, когото като видяло кучето, впуснало се и го нападнало. Селянинът, който не взел кучето за просто куче, а за нещо свръхестест­вено, тъй като то се подало из гробето, изревал и търтил да бяга към селото, като си оставил и колата. За да му дойде на помощ, Ботйов се надигнал от гроби­щата и извикал на уплашения да не се бои и да чака. Кучето иди-дойди, но излизанието на човек нощно време от гробищата било равносилно с най-опасните срещи в человеческия живот. Полумъртъв пристиг­нал уплашеният в селото без кола и волове и придал на нощната среща такава боя, която не подлежала на никакви опровержения.

Къщата, в която Ботев живял в Задунаево.
Там през 1866 г. изпитал ловната страст

 –  Най-напред видях, че светна огън в гробищата, а после се появи една буря, от която ми писнаха уши­те – разказвал селянинът с поемание на душата си. – Воловете захванаха да треперят и да коленичат на земята. Аз се кръстя и вървя, но ето ти едно куче с рога, което се подаде от един гроб и тръгна към мене. Търтих да бягам и чувам подире си човешки глас, който ми се моли да спра. Обърнах се – що да видиш? Кучето с роговете станало на човек с четири очи..!

Селяните от Задунайка, които и така вярвали, че гробищата им не са чисти от сладки и медени****, от­говорили едногласно: „Боже, пази и брани от такава среща!“.

В това време, когато селяните били наобиколили разказвача на страшното произшествие и го слушали сериозно, скръцнала кола из улицата.

 – Това са моите волове! – казал селянинът и се разтреперал. Всички събрани излезли навън не без предубеждение да видят човек ли кара колата или невидими духове? Замръзнали на мястото си, като видели своя учител, който водел воловете за юларите с пушка на рамо, а кучето с роговете се преплита из краката му, че госпо­дарят му спечелил кола.

 – Бе, серсем, защо не се спря като ти виках? Ще те изям ли? Вземай си колата! Развали ми се ловджилъкът – казал Ботйов на зачудения селянин и на още по-зачудените други селяни, които били решили вече, че оттук нататък не трябва да се замръква около гробищата.

Обясненията на Ботйова как е станало произшестви­ето и присъствието на кучето категорически опро­вергали първото впечатление и заблуждение, произ­ведено от страна на уплашения селянин. Селяните погледнали на нашия герой още с по-голям респект и страх.

И ЛОВДЖИЛЪКЪТ НЕ НАСИТИЛ РАЗПАЛЕНАТА ГЛАВА.

Ней трябвали приключения от по-голяма важност. Намислил да си купи кон и да изучи яздението. Не зная как попада при него някой си малорус, Иванович, бивши офицер. Тоя Иванович, когото ще да видят чи­тателите по-нататък, е бил човек чиста стока. Никой освен Ботйова не знаел неговото житие-битие, но той бил бежанец от армията за твърде тежко престъпле­ние. Неговото появяване в с. Задунайка било щастие за Ботйова. Той го приел на своята разкошна квар­тира, хранил го, обличал го, живеели като същински братя, уйдисали си и по мнения и убеждения, и по характер и действия. За голямо съжаление повече ние не знаеме за тоя Ивановича, който е другарувал няколко години с Ботйова, следователно интерес­на и любопитна личност е за нас. Във всеки случай Иванович е бил не от простите хора, не за обикнове­ни престъпления е бил станал бежанец и си е оста­вил офицерския чин. Сам Ботйов, който по-после е изказвал и майчиното си мляко, гдето се е рекло, пред приятели, за миналото на Ивановича е пазел най-дъл­бока тайна. Споменавал само името му, казвал, че бил човек верен, другар, блага душа и нищо повече.

Тоя Иванович се завзел да го учи на яздение. В скоро време той можал да напредне дотолкова, щото свободно можел да се смъква под коня отдолу, да се на­вежда до земята и да усвои всички останали изкуства в яздението.

***

… Учителстването му в Александрия не е било повече от 7-8 месеца най-много. Но ние се съмняваме и в тоя срок. Как е можал Ботйов да протегли такова едно наказание в малкото граденце Александрия, да остане там 8 месеца? За невярване! Както и да е, като не зна­ем навярно, прекланяме глава пред невероятността. Но за да наваксува изгубеното толкова дълго време все в един град и все в едно занятие, намислил да си отмъсти. Като се дръпва от Александрия, почти от западния край на Румъния, озовава се чак в Измаил на противоположната граница. Викал ли го е някой в тоя град, той ли е чул, че там живеел някой негов при­ятел, ние не знаем. Последното е за вярване, защото в Измаил живеел неговият съотечественик доктор Чобанов.

През лятото на 1870 г. ние го намираме в балтата, която е сред Дунава между Измаил и Тулча, заедно с малорусина Ивановича, руски офицер, с който го видяхме вече един път в село Задунайка, когато беше учител. Как са се подушили, случайна ли им е била срещата или са се търсили, ние пак не знаем.

Делтата на Дунав, където
Ботев прекарал в лов и риболов
лятото на 1869 г. Заклетият
републиканец дори казвал, че
му се поискало да поцарува тук

С ЛОВДЖИЙСКИ ПУШКИ НА РАМО, С ХЛЯБ В ЧАНТИТЕ И С ЕДНА ТЕНДЖЕРА ТЕ СЕ ПРЕСЕЛИЛИ

да живеят в тоя остров, в една рибарска колиба. Биели птици, лебеди и други, ловили, ловили риба, клали огън с безплатни дърва, а тенджерата стояла постоянно на огъня, турена върху два камъка. В нея се варяло ту риба, ту птици и други гадове. Дунавът шумял, слънцето греело, вятърът бил прохладен, ясното небе поетическо, с една реч – живот и царство, каквото търсела душата на Ботйова. Те ходели тук по бели гащи, с блузи, обуща от най-простите на бос крак, неумити и несчесани. От никого не зависели, никой им не заповядал и не искал данък, а тенджерата ври на огъня! Въртели се рибари казаци (некрасовци) около тоя остров. Ботйов и Иван Иванович се сдру­жили с тях, ходели с каиците им на риба, гледали им сметките, помирявали ги, като се карали помежду си, учили ги на нравственост и пр.

В своето възпоминание за миналото си Ботйов ми­слел и спомнял най-много за тоя остров: „Друго на тоя свят не искам: да ме направят цар на циганите и да ми дадат право да им наредя царството на тоя остров” – говорел той на смях.’’

*Хучение (арх.) – фучене
**Чантия – покрив
*** Патими – патила
**** „Сладки и медени“ (фолк.) – напасти

От бр. 12, 2021 г. на сп. “Лов и риболов”

Посетете нашата Фейсбук страница

РЕКЛАМА

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn

Сходни публикации

Реклама

Реклама

© 2020 Съюз на ловците и риболовците в България Всички права запазени Снимки: Unsplash.com Поддръжка: Дигитална Агенция “Пиксел Вижън”
Scroll to Top
ЛОГО - СЛРБ