Птиците (не) умират сами

У нас живеят, преминават или зимуват последните представители на птиците от видове, застрашени в световен мащаб

Георги Дулев

В далечната 1967 г. една неправител­ствена организация успява да убеди учени и политици от цял свят в огромното значение на влажните зони за поддържане на живота на планетата, в необходимостта от изучаване, опазване и непрекъснат мониторинг на промените в тези така важни за флората и фауната, но и за ста­билността на човешката цивилизация, участъци от заобикалящата ни среда. Организацията е Wetlands International, а избраният метод за събиране на информация – достоверни статис­тически данни, които да послужат за регис­триране на промени, за планиране и вземане на адекватни управленски решения в областта на околната среда – става широко известен като „Среднозимно преброяване на водолюбивите птици”.

Изборът на времето и субекта на изследване съвсем не е случаен. Съществуването на водо­любивите птици зависи изцяло от влажните зони и доколкото

ПТИЦИТЕ СА ПО ВЪРХОВЕТЕ НА ХРАНИТЕЛНАТА ПИРАМИДА,

промените при тях са по-лесно забележими от промените при организмовите групи, съставля­ващи основата на пирамидата. Образно казано, ако разрушиш част от основата, по-вероятно е да разбереш за проблема като наблюдаваш върха, а не самата основа откъм здравата й страна.

А птиците са организми, които, поради своите размери и начин на живот, са най-лесно видими, особено през зимата, когато укритията им рязко намаляват. Така се спестява вземането на неизброими проби, скъпи лабораторни ана­лизи, апаратура и високоспециализирани научни кадри, чийто малък брой би направил невъзмож­но практическото изпълнение на такъв ииирокомащабен проект (преброяването в момента се извършва в над 25 000 влажни зони) и би отказал веднага страни с по-слаби икономически възмож­ности.

Този метод се оказва толкова удачен, че днес инициативата обхваща вече държави от цяла Западна Палеарктика – Европа, Близкия Изток и Северна Африка. Целта е да се проследи обща­та численост и видовия състав на водолюбиви­те птици, които през зимата се концентрират във влажните зони. Затова преброяването се провежда ежегодно, едновременно във всички страни, в набелязани предварително едни и същи зони, само за няколко дни, като така се избягват грешките от постоянната миграция на индивидите, от колебания в числеността заради локалните климатични параметри през отделни години и се

ПОЛУЧАВА ПЪЛНА И СТАТИСТИЧЕСКИ ДОСТОВЕРНА КАРТИНА

на броя индивиди и предпочитаните от тях места за зимуване. Това позволява да се събере информация за потенциалните заплахи и проме­ни в местообитанията, като същевременно се предприемат навременни и адекватни мерки за опазването им.

За първи път Среднозимно преброяване в България се провежда през 1977 г., като в началото е би­ло координирано и осъществявано от учени от Българската академия на науките. Постепенно в работата се включват и доброволци от неправи­телствените екологични организации, от НЛРС- СЛРБ, експерти от поделенията на МОСВ и МЗХГ. Към момента у нас Среднозимното преброяване се координира от Изпълнителната агенция по околна среда (ИАОС) и в него са включени над 200 влажни зони. Извършва се съгласно утвърдена от минис­търа на околната среда и водите методика и е част от Националната система за мониторинг на биологичното разнообразие. Получените от ИАОС данни се обработват и предоставят на Wetlands International, но също те допълват и картината за задължителното периодично (на всеки 10 години) докладване към Европейската комисия за със­тоянието на мрежата от защитени територии „Натура 2000” в страната.

За първи път от „Зелени Балкани” се включваме в инициативата през 1996 г. и оттогава ежегоднo посещаваме определени водоеми, в началото основно в Тракийската низина, а по-кьсно, след нарастване на броя на експертите на органи­зацията, и по Черноморското крайбрежие, в Източни Родопи, Странджа, Сакар. Естествено

ИЗБОРЪТ НА ОБЕКТИ НЕ Е ПРОИЗВОЛЕН,

а се съгласува с ИАОС, за да допринесем максимално за изпълнение на поетите от страната ни задължения. Обикновено съсредоточаваме усилия върху влажни зони, за опазването на които работим от години: големите язови­ри – „Копринка”, „Жребчево”, „Овчарица”, „Розов кладенец”, „Малко Шарково”, „Ивайловград”, „Пясъчник”, реките Тунджа, Сазлийка, Марица, Арда, големите крайморски езера – Шабленско, Дуранкулашко и Поморийско, десетки микроязовири в Тракия. Всички те са много различни по произход, по характер, по степен на човешко въздействие. Обединява ги едно – в най-суровите дни на годината те осигуряват храна и безопасно убежище за голям брой от птиците. Например яз. „Овчарица”, изграден на малка­та едноименна рекичка, между ниски хълмове, отдавна обработвани и за това обезлесени, далеч от морета и големи реки. По бреговете му няма гори, няма сянка, дори тръстиката е малко, затова пък има промишлени сгради, шосета, огромни комини. Но дивата приро­да прозира и тук, ако знаеш къде и кога да се взираш. По малкото останали влажни ливади напролет цъфтят орхидеи, в закътани дерета гнездят черни щъркели (половината българи не знаят, че има такава птица) и крачат по­следните сухоземни костенурки в Тракия. Но най-цененото от птиците, от природолюбители, от ловци и рибари, е всъщност резултат от непреднамерено, странично влияние от човеш­ката дейност: във водите на язовира се влива непрекъснато топла вода, остатък от добива на електроенергия. Водоемът не само не зам­ръзва, но позволява и растеж на микроорганиз­ми и водорасли и през студения сезон, така че рибата се храни и расте целогодишно. А заради особения микроклимат и снегът около водоема е по-малко и се топи бързо. Затова, когато на север всичко замръзне, а посевите са под снега, тук се концентрират птици от над 100 вида. В язовира и близките му околности намират храна и тези, които са растителноядни, и тези, които предпочитат риба, и тези, които се хранят с… останалите. И всички те могат да почиват върху водната повърхност без притеснение от бродещи по леда нощни хищници.

Съгласно многовековния опит, у нас средата на януари е най-студеното време от годината. Но през 2020 г. не е точно така. Както и минала­та и много от по-предишните години. Заради топлото и безснежно време голяма част от популациите на зимуващите птици са остана­ли далеч на север – Румъния, Молдова, Украйна, Русия, Беларус. Но това не е проблем за полеви­те екипи – тези страни също участват в ини­циативата и птиците ще бъдат отчетени от колегите в чужбина. А емоции при мониторинга така или иначе не липсват –

ЗА СМЕТКА НА ПО-СТУДЕНОЛЮБИВИТЕ ВИДОВЕ, У НАС БЯХА РЕГИСТРИРАНИ

част от по-топлолюбивите, които по това време трябваше да са в Южна Европа, Мала Азия и Африка.

На Поморийското езеро са регистрирани ре­гулярни числености от около 11 000 от птиците. Интересна находка са класическите мигранти – малка бяла чапла (Egretta garzetta) и гривеста рибарка (Sterna sandvicensis), които още през септември-октомври се оттеглят към сре­диземноморското крайбрежие и Африка. А към гривестата рибарка в „Зелени Балкани” имаме особени сантименти – това е един от видове­те, които са символ на успехите ни в консерва­ционната дейност. В началото на 90-те години числеността на тази птица у нас беше паднала на 6 двойки. Понастоящем, след многогодиш­ни инвестиции във време, доброволен труд и изпълнение на редица проекти, популацията й се колебае между 1200 и 2000 двойки.

Около Шабленското и Дуранкулашкото езера за отбелязване е почти пълната липса на гъски и на този фон относително висока численост на останалите зимуващи видове – около 4 000 птици на всяко от езерата.

В поречието на Тунджа и двата големи язовира там бе констатиран още един пролетно-летен вид, който не трябваше да присъства в мо­мента – лятното бърне (Spatula querquedula). Обичайно този вид дива патица се появява в края на февруари или началото на март при топла пролет. При част от видовете, които гнездят у нас,

СА НАБЛЮДАВАНИ ТОКУВАНЕ И БРАЧНИ ТАНЦИ – НЕЩО НЕТИПИЧНО ЗА ЯНУАРИ.

В района на Сакар и Странджа са отбелязани и първите двойки царски орли (Aquila heliacal) в гнездовите им райони.

България е една от европейските страни с все още запазена природа. У нас живеят, премина­ват или зимуват последните представители на видове, застрашени в световен мащаб. На яз. „Овчарица” е намерил зимно убежище къдроглавият пеликан (Pelecanus crispus). Понякога са 30 птици, понякога 300, достигали са дори до 600. За местните хора този вид е нещо обичайно, възможно е дори някой да го мрази – нали се храни с риба. И малко хора си задават въпроса дали и на съседния язовир е така? А в съседната държава, а в другия край на Европа? Истината е, че в света са останали 3000 птици. А при нас може да се види 1/5 от световната популация наведнъж.

По реките и езерата в Южна България оце­лява и цялата популация на малкия корморан (Phalacrocorax pygmeus). Да не се бърка с голе­мия (Phalacrocorax carbo), недолюбван от пове­чето рибовъди и риболовци. По-дребния и рядък роднина често става жертва на тази вражда, а от него са останали едва 10 000 индивида.

В сибирската тундра гнезди една дребна, кра­сива гъска – червеногушата (Branta ruficollis). Всяка зима тя прелита 6000 км и остава до март в района на Причерноморска Добруджа, като около Шабла и Дуранкулак често се наблюдава 90% от популацията й. Последните данни са за останали 50 000 птици; на всеки 10 години

ЧЕРВЕНОГУШАТА ГЪСКА ГУБИ СРЕДНО ОКОЛО 20% ОТ ЧИСЛЕНОСТТА СИ.

Защитен вид е и все по-редки са случаите на директен отстрел. Проблемът е, че след хилядите километри полет, за да оцелеят в студа, птиците остро се нуждаят от спокойствие и храна. А покрай останалите гъски получава преследване с джипове и стрелба.

През последните години покрай Среднозимното преброяване на птиците успяхме да наблюдаваме и още един вид, широко разпространен в миналото у нас и буквално забравен днес – голямата дропла (Otis tarda). Това е най-голямата все още съществу­ваща летяща птица на Земята. За последните 30 години има 4 документирани наблю­дения – 2 в Добруджа, 1 на езерата около Бургас и 1 на яз. „Овчарица”. Интересно и поучително е какво се случва с последните 2 наблюдавани птици. Благодарение на со­циалните мрежи наблюдението бързо става обществено достояние и стотици фотографи, орнитолози, бърдуочъри тръгват да издирват птицата. В резултат на преследването тя отлита, което не е най-добрият за нея вари­ант в разгара на зимата. Когато непрекъснато вървиш след диво животно, макар и с най-добри намерения, то се изнервя и изтощава и няма избор освен да избяга далече.

Примерите за човешко въздействие върху зимуващите у нас червеногуша гъска и дропла показват, че ако поставяме удовлетворяване­то на нашите желания и страсти над жизне­ните интереси на останалите животински и растителни видове, дори да спазваме формално цялото законодателство, пак може да доведем до изчезването на някой уязвим вид. Наскоро от IUCN (Международният съюз за защита на природата и природните ресурси) публикуваха списък с изчезналите животински и растителни видове. За последните 10 години са изчезнали 160 вида. И с изчезването на всеки един от тях Земята става все по-бедно и по-сиво място за живеене.

Георги Дулев е роден в Раднево, магистър по зооинженерство и екология. От 1993 г. е доброволец в „Зелени Балкани”, член е на Управителния съвет на организацията в Стара Загора. Има 25-годишен стаж като редови пожарникар, участвал е в гасенето на стотици пожари. Но най-много се гордее с участието си в изграждането на „Натура 2000” в България и в изготвянето на Планове за управление на две от защитените зони в ев­ропейската екологична мрежа – яз. „Овчарица” и яз. „Жребчево”.

От бр. 2/2020 г. на сп. “Лов и риболов”

Посетете нашата Фейсбук страница