НЛРС "Съюз на ловците и риболовците в България" 140 години организирано ловно движение

Дискусионно за балканската пъстърва: перлата на планинските води

Кои са рисковете пред увреждането на естествената й популация

Георги Коцаков

Присъствието на тази риба в ихтиофауната на България има значение не само в природата ни, но и в бита, културата и традициите на много региони. Любим риболовен обект, важен елемент от речните ни екосистеми или просто символ на изящество и издръжливост – обаятелният й образ винаги е бил част от реалността и мечтите ни!

Иска ми се да вярвам, че той ще остане там и за в бъдеще, спирайки с харизмата си унищожението на изконните й владения от алчността, глупостта и безхаберието на инфантилната ни цивилизация. Един от начините да оценим важността на нейното запазване е да осмислим истинските проблеми на вида и да се простим с илюзията, че можем да обезщетим милиони години еволюция с разсъждения, компромиси и компенсации.

На територията на България тази риба е описана с наименованието „балканска пъстърва“. През последните години поради ревизии в систематиката или копиране на чуждестранни названия на близки подвидове и географски видове настъпи известно объркване. Последното не би имало особено значение, ако проекциите му върху методите на стопанисването на пъстървовия ресурс не носеха рискове за увреждане на естествената ни популация. Тук е необходимо да посочим няколко важни проблема в този контекст. Първият от тях е, че терминът „пъстървова зона“ се схваща неправилно не само от риболовците, но и от институциите, ангажирани с контрола им. По своята същност той е зоогеографско понятие и административният му статут е длъжен да следва тази логика. Винаги ми е ставало смешно, когато съм ставал свидетел на намерението да се „обособи“ пъстървова зона, защото някоя риболовна дестинация, произведена чрез системно зарибяване, става популярна и обичана от риболовците. В това естествено няма нищо лошо, но такова начинание слага под общ знаменател решението на два различни проблема и неглижира по-съществения от тях. А той е свързан с необходимостта

ПРИОРИТЕТНО ДА ЗАПАЗИМ ЕСТЕСТВЕНАТА И ДИВА ПОПУЛАЦИЯ НА ПЪСТЪРВАТА

там, където все още е останало нещо от нея, колкото и малко да е. Мнозина експерти твърдят, че у нас вече няма естествени популации или ако има такива, те са неразличими от внесените чрез зарибяване. Това всъщност не е вярно. Мнението ми е резултат от лични наблюдения в продължение на няколко години в Благоевградския район, в който живея. Държа да спомена, че съм от поколението, което добре помни белезите на местните пъстърви от периода преди практиката на интензивно зарибяване, и е в състояние да ги разграничи от тези на рибарниковите щамове.

Последните обичайно са различни адаптации на няколко европейски подвидове на кафявата пъстърва, годни за отглеждане в рибарникова среда. Някои от тях

ИМАТ СЕРИОЗНО ФЕНОТИПНО СХОДСТВО С МЕСТНИТЕ ДИВИ РИБИ И МОГАТ ДА БЪДАТ ОБЪРКАНИ С ПОСЛЕДНИТЕ,

защото нормата на реакция на генотипа при всички пъстървови е с изключително широк диапазон. Съществуват обаче и специфични консервативни белези, които интродуцираните риби не притежават. Един от добре видимите е налюспяването. При автохтонните представители липсва характерната за рибарниковите склерификация (одебеляване) на повърхността на люспата, което оставя впечатлението, че кожата им прилича на тази на земноводно. За мен това е една от сигурните диагностични разлики във визуално отношение. Има и други, но регистрирането им иска известен опит и подходяща база за сравнение. Зарибените фракции проявяват склонност към пелагично поведение (движение в открита вода). Това е обяснимо с факта, че са култивирани потомци на представители, живеещи в големите западноевропейски реки, в които такава двигателна активност се е оказала полезна адаптация.

Дивите речни образци на вида у нас обаче не проявяват такова поведение. Те са по-скоро уседнали и придънни риби, които се отдалечават от територията си само по време на размножителните миграции или в бедствени за тях ситуации. Изключение от това правило са само езерните екземпляри.

Макар и почти идентични в генетично отношение, пъстървите, които населяват планинските езера, имат известни разлики с речните си посестрими. Същите не са се обособили внезапно, а в резултат на дълга еволюция в условията на „затворена популация“. Най-коментираната от разликите е свързана с размера им. Въпреки системната подмяна на естествения генофонд в планинските ни езера аз съм дълбоко убеден, че в тях все още оцеляват диви риби със сериозни габарити.

На какво се дължи тази фрапираща разлика в ръста? Личното ми мнение е, че в езерата увеличаването на размера на рибите е полезна адаптация, облекчаваща оцеляемостта им, както заради конкуренцията за храна, така и от гледна точка на метаболизма. По тази причина в хода на еволюцията поколението на екземпляри с инхибиран ген-регулатор на растежа, което е добре позната и периодична мутация при рибите, е имало важни предимства пред останалите. Впрочем при рибарниковите щамове това е също характерно. В планинските реки, в които обичам да риболовствам, забелязах, че

ПОЧТИ ВСИЧКИ РИБИ С РЪСТ НАД НОМИНАЛНИЯ СА С РИБАРНИКОВ ПРОИЗХОД

Това в никакъв случай не означава, че сред дивите речни балканки не могат да се срещнат и по-едри екземпляри. Такива обаче могат да преживеят само на места с подходящи условия, които по правило са изключително малко, особено в най-високопланинската зона. В карстовите реки и особено в по-ниските части на планините срещите с едри местни риби се увеличават значително и сякаш закономерно.

Мнозина риболовци на пъстърва са забелязали, че с нарастването на размера пъстървите имат склонност да слизат в долните течения, където годишните температури са по-високи, което пък удължава хранителния сезон. Там количеството храна е значително повече. Изграждането на препятстващи съоръжения по течението може да се превърне във фатална причина за отсъствието на едри риби, както и за общата численост на пъстървата.

В исторически план се забелязва една важна характеристика в биологията на местните риби.

ТЕ СА РАЗПРОСТРАНЕНИ ТАМ, КЪДЕТО ОЦЕЛЯВАНЕТО НА ДРУГИ ВИДОВЕ Е ПОЧТИ НЕВЪЗМОЖНО.

Ако в много равнинни реки на Балканите и в други места по света такова съжителство е обичайно, то у нас е рядко изключение. Естествените „съквартиранти“ на балканките в миналото са били единствено змиорката, достигала речните участъци в алпийските ни зони в Рила и Пирин, а в езерата – лещанката и „алпийският“ (или високопланински) кефал, който днес е почти напълно изчезнал. Това, че на определени места или в изкуствено създадени хабитати пъстървите съжителстват добре с други видове, може да се възприеме като „временно“ и не променя нещата, защото присъствието им се поддържа изкуствено и често се случва за нищожен период от време. Последният е несъпоставим с необходимия, нужен за постигане на категорично и трайно равновесие в саморегулираща се система.

Във връзка с това мое мнение съм получавал редица критики. Много от тях са били аргументирани, а други съвсем повърхностни. Преди известно време в качеството си на противник на идеята да бъде зарибена река Струма в средното си течение с пъстърва по небезизвестния почин на р. Огоста чух доста ентусиазирани мнения. Отговорът ми на всички беше един и същ: балканската пъстърва все още съществува в горното течение на Струма, но не е настъпило разселване на юг. Факт е, че в тази река се вливат двайсетина притоци, които почти без изключение са пъстървови, и около устията им се ловят (макар и инцидентно) балкански пъстърви, но те не навлизат в основното корито. Очевидно е, че промените, нанесени в него, са променили условията, които тази прекрасна риба задължително изисква. Подобни промени впрочем нанасят огромни вреди и в зоните на естественото й разпространение. Някои от тях са добре известни, а други – не. Маловодието и дори частичното пресъхване на коритата са опасни за оцеляването на тази риба, но рязкото повишаване на азотното съдържание от отпадни води или ползването на амониева селитра в съоръженията за изкуствен сняг по пистите са още по-сериозен убиец за пъстървата.

В повечето случаи вродените инстинкти помагат на балканката да преодолее сериозни разлики в дебита на реката, мигрирайки скоростно в участъци, в които е останала вода, или да преживее в останали локви между големи камъни. В това отношение

СПОСОБНОСТИТЕ Й ДА „ВЪЗКРЪСВА“ СА МЕ ИЗУМЯВАЛИ МНОГОКРАТНО

Но химичните промени в нейната среда обикновено са фатални. Това е проблем, който рядко се назовава, и още по-рядко се провежда периодичен мониторинг на химичния състав в естествените пъстървови реки. Имам лични наблюдения, че дори последиците от изсичане на участъци около коритата носят големи вреди, благоприятствайки повишаването на обичайната температура и наслагване на утайки от последващите сечта свлачища.

Друг реален проблем е безотговорното стопанисване на рибарниците, които често са локализирани около естествените биотопи на дивата балканка заради подходящите условия на средата и химичният състав на водата. Обичайна практика е периодичното изпускане от тях на инвазивни видове в и без това крехката екосистема, които много бързо се превръщат не само в опасен конкурент за хранителен ресурс, но и в директен унищожител на местните риби и хайвера им. Изпуснатите и зарибени екземпляри често носят със себе си и болести, към които дивите са много чувствителни. Виждал съм последиците от разпространението на ихтиофтироза, причинени по този начин, и те са наистина отвратителни.

Годишният цикъл на активност на дивите и зарибените популации също е много различен. При първите зимуването е много близко до състояние на анабиоза. Риболовците добре знаят, че балканките в естествени биотопи в началото на февруари са много слаби и изтощени и изглеждат тънки като змиорки. В този момент те едва започват новия хранителен сезон, след като са прекарали зимата, без да се хранят. Обяснението, че това се дължи на отсъствието на храна не е вярно. Истинската причина е, че

ПРИРОДАТА Е СИНХРОНИЗИРАЛА БИОЛОГИЧ­НИТЕ ИМ ЦИКЛИ ТАКА СЪВЪРШЕНО,

за да снижи максимално опасността от канибализъм в периода на инкубация на хайвера и развитието на личинките. Тя е постигнала това чрез силно потискане на метаболизма. Ниските температури не само снижават до нула хранителния инстинкт на балканките, но и могат да превърнат поетата храна в опасна отрова заради неправилно смилане и гниене в храносмилателния тракт.

Този механизъм обаче не е типичен за дъговата пъстърва, сивена и повечето щамове на кафявата пъстърва, както и за хибрите между тях. Те запазват своята хранителна активност или поне част от нея в същия период и могат да унищожат почти цялата нова генерация местни риби в големи участъци от реката, ако попаднат там. Във връзка с това личното ми мнение е, че в реките с все още съществуваща, макар и незначителна, популация от диви риби пускането на „чужди“ не бива да се допуска под никакъв предлог, а уловените от тях следва незабавно да бъдат отстранявани, без да се връщат обратно в реката.

В България са познати няколко обособени и добре разграничими фенотипа на балканската пъстърва. С тълкуването на тяхната таксономична принадлежност обаче не бива да се спекулира, защото критериите за това са в сферата на научните доказателства, а не в тази на умозрителните заключения на „познавачи“, колкото и опитни риболовци да са те.

Не съществува нито един сериозен аргумент, свързан с визуалните различия помежду им, който да бъде сигурен и категоричен. Така например съществуват реки, в които пъстървите са с преимуществено черни петна, и такива, в които те са червени в различни нюанси. До голяма степен, макар и типична, окраската е изключително функция на условията на средата.

По-наблюдателните риболовци вероятно са забелязали, че една и съща риба в студените и в по-мрачни месеци на годината има по-едри петна, които в разгара на лятото до периода на мръстенето издребняват значително. Също така с промяна в средата червеното напетняване може да се превърне в черно поради ускорена миграция на меланин.

Много често прави впечатление, че екземпляри с различни окраски след достатъчно дълго пребиваване в един и същи водоем уеднаквяват „визията“ и започват да приличат на местните. Риболовът на балканска пъстърва е незабравимо преживяване. Той носи характеристиките на усещане, което е непознато в останалите области на това хоби. Сливането с планинската природа и спорната динамика хармонират съвършено с една художествена естетика, която може да се усети емоционално само в очите на риболовец, прехласнат пред окраската на поредната уловена риба.

За българина балканската пъстърва е била и винаги ще остане символ на една от най-важните му духовни способности. Тази да преодолява и оцелява. В този смисъл се сещам за една велика метафора, която споменава в лекциите си и Петър Дънов – „Когато пъстървата тръгне да се размножава, се изправя срещу най-силните течения и ги побеждава, а умрялото магаре се носи надолу и от най-бавната вода.“

По някаква ирония оцеляването на дивата балканска пъстърва изисква от нас да използваме смисъла на същата метафора.

*Авторът е кинолог, биолог, фотограф и художник. Редовен автор на сп. „Лов и риболов” най-вече в рубриката му за кинология. По-малко е познат сред широката ловна и риболовна об­щественост като един от най-добрите майстори на пъстървовия риболов с из­куствени примамки, които често изработва сам.

От бр. 2/2023 г. на сп. “Лов и риболов”

Посетете нашата фейсбук страница

РЕКЛАМА

Facebook
Twitter
LinkedIn

Сходни публикации

Реклама

ЛОГО - СЛРБ